Пол Валери пак

Tel Quel, фамозното (пост)структуралистко списание, излиза от начало на 1960 г.; в литературния си контекст, тогава, несъмнено то е било отъждествявано със заглавието на популярния двутомник фрагменти публикуван от преди края на Войната [1]. Обаче в случая идиомът фигурира в програмен цитат от Ницше, докато името на Валери е подхвърлено с препратка към нещо друго, формулирано във встъпителната редакционна декларация [2]. Със завръщане към някаква ‘чиста литература’ се маркира обрат срещу ‘ангажираната литература’, проповядвана настойчиво от Сартр, чиито политически пристрастия вече са станали повече от спорни. Симптоматично, може би, в Questions de methode Сартp е подхвърлил, че марксизмът обяснявал изцяло Валери като дребен буржоа, пропускайки да поясни, защо не всеки дребен буржоа е Валери [3]. Но по същото време Мерло-Понти, който скъсва с кръга около Les Temps Modernes, избира да говори именно за Валери (и неговия Стендал) в лекциите си за College de France [4]. По това време и стилистиката, която до днес се нарича ‘нов роман’, вече е привличала внимание, като устойчиво се свързва с издателство Minuit, до неотдавна свързвано със Съпротивата.
BNF Gallica Fonds Valéry

Около началото на 60те, също, се появяват и събраните съчинения на Валери в два тома от поредицата Pleiades, но най-вече излиза едно феноменално фотототипно издание на неговите бележки, трупани в течение на близо половин век – т.н. Тетрадки / Cahiers, 261 на брой, издадени в 29 тома, всеки от около хиляда страници [5]. Подбудите за това начинание на CNRS едва ли ще станат някога ясни докрай, но едва ли е имало съмнения, че така подсигурения достъп до архива на Валери ще промени разни стереотипи. Още преди истинския бум на структуралистката мода името на Валери започва да се споменава, и скоро, в няколко блестящи страници, Жерар Женет изтъква неговата актуалност, като посочва и неминуемото недоразумение: "укорявали го, както днес в антропологията Леви-Строс, че искал да математизира литературата" [6]. А ключовият цитат от който тръгва неговият анализ е именно от Tel Quel: ‘литературата е пълна с хора желаещи да кажат нещо, без да знаят точно какво, нo движени от нуждата им да пишат’ - типичното за Валери изявяване на форма, предшестваща всякакво съдържание.
Няколко години по-късно Чоран, който несъмнено е чел внимателно Валери, пише Валери, победен от своите кумири, което, при цялата си злостност, oстава като един от най-проницателните анализи [7]. Но в 1970 едва ли някой чете Чоран и още по-малко помисля да го спомене. Тетрадките не убягват и от интереса на Дерида, който вече е подхванал деконструкционистката си кариера, при все че поводът изглежда не е бил особено вдъхновяващ – освен някакво стандартно оспорване на илюзията за прозрачност той не съумява да каже нищо запомнящо се [8]. В една твърде спорна реконструкция на случилото се през 20 в. Сюзан Герлак използва имената Валери, Бретон, Батай, Сартр [9], за да изяви една серия - символизъм, автоматизъм, трансгресивност, ангажиране, следвана, предполагаемо, от дезангажиране и деконструкция. Несъмнено въпреки издателските усилия препоявата на Валери след Сартр във френския контекст не личи осезаемо, но пък тя се подклажда от една друга тематична линия, съвсем не френска и достатъчно отчетлива – явлението Витгенщайн, което в англосаксонския свят, след неговото посмъртно публикуване, добива квази социологически мащаби. Още в 1981 Режин Пиетра набелязва сходства между двамата, като отбелязва и пресечната точка в четенето на Шопенхауер[10]. В 1986 Мишел Mейер започва изложението на своята ‘проблематология’ като предлага едно практическо съвпадение на цитати в две колони - от Тетрадките на Валери и Трактата на Витгенщайн[11]. И по-нататък отбелязва, че същото упражение би могло да се изиграе и с по-късния витгенщайнов текст Uber Gewissheit. Находката явно не е останала незабелязана и през 1993 френският експерт на тема Витгенщайн (и аналитична философия) Жак Буврес изнася в Оксфорд лекция La philosophie d’un anti-philosophe: Paul Valéry [12]: това 'анти' почти по подразбиране е хвалебствие. Заслугата на Валери съвсем както тази на Витгенщай била разбирането за езика, за това че освен прозрачен / транзитивен той би могъл да бъде и обратното, какъвто е във философията и поезията. Странно някакси обаче за математиката така и не става дума, но пък е актуален спомена как Бадиу, фен на платонизма и математизмите, разобличи Витгенщайн именно като антифилософ. Отвъд антисиметричната употреба на определението 'антифилософ' оприличаването на Валери с Витгенщайн, в този пункт - за щастие - видимо се разпада.

[1] Valéry P., Tel Quel, Paris: Gallimard 1941-3, vol. 1. Choses tues. Moralités. Ébauches de pensées. Littérature vol. 2 Rhumbs. Autres rhumbs. Analecta. Suite
[2] Patrick French, The Time of Theory: A History of Tel Quel (1960-1983), Oxford: Clarendon Press, 1995, p. 48?
[3] Sartre J-P., Questions de methode (1957) in Critique de la raison dialectique, Paris: Gallimard, 1985, p. 53
[4] Zaccarello B., Valéry théoricien de la littérature selon Maurice Merleau-Ponty, Fabula / Les colloques, Paul Valéry et l'idée de littérature, fabula.org
[5] Valéry P., Cahiers, vols. 1&2 ed. Robinson- Valéry J., Paris Gallimard 1972 (типография, oт фототипа като анотиран и индескиран текст, по нататък: Cahiers (1894-1914), tomes I- XIII, Paris: Gallimard, Coll. Blanche. 1987-2016 и още [6] Genette G., De la litterature comme telle, Figures I, Paris: Seuil, 1966, р.253 / Женет Ж., Фигури, София 2001, с.118
[7] Cioran E., Valéry contre sess idoles in Exercices d’admiration / Чоран Е., Валери срещу своите идоли, в Шемет на Скептицизма (Упражнения по Възхита) София: СУ, 1996, 265-81
[8] Derrida J., Qual quelle, Marges de la philosophie Paris: Minuit 1972, p.325-63
[9]Guerlac S., Literary polemics: Bataille, Sartre, Valéry, Breton, Stanford University Press (1997)
[10] Pietra R., Valéry, Wittgenstein et la philosophie, Cahier du groupe de recherches sur la philosophie et le langage, 1 (Grenoble, 1981), pp. 57-85.
[11] Meyer M., Wittgenstein et Valéry deux figures de la modernite, Sud Hors Serie 1986 Ludwig Wittgenstein – etudes, p. 156-82, De la problématologie: langage, science et philosophie, Bruxelles: Mardaga, 1986. / Le Livre de Poche, 1994.
[12] Bouveresse J., Pourquoi pas des philosophes? (version definitive), Essais IV. Agone, 2004, Zaharoff Lecture, Oxford University, 4 février 1993, «La philosophie d’un anti-philosophe: Paul Valéry», published in French by Clarendon Press, Oxford, 1993, 32 p. (First publication in English: Critical Inquiry, 21 (1995), p. 354-81 Jstor

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

2016: за Дюмезил, Сержан, и другите

Когато Жорж Дюмезил (1898-1986) бива приет във Френската Академия, Леви-Строс го приветства с цялата подобаваща на случая церемoниалност, споменавайки за “auteurs d’oeuvres immenses déjà par le volume, qui rompent avec les idées reçues, bousculent les disciplines, inventent entre celles ci d’autres rapports, et transforment même les règles du fonctionnement de la pensée. [1] Като всепризнат корифей на френския структурализъм, Леви-Строс отрано е могъл да заяви, че нито Лакан, нито Фуко са структуралисти, а само Бенвенист и Дюмезил, но през 70те за никого не е тайна, че Дюмезил сам рязко се е демаркрал от модна за времето си дума: “je ne suis pas, je n'ai pas a etre, ou a n'etre pas, structuraliste.[2] Основното занимание на Академиците е да спорят за думите, но сбирката е тържествена, а не работна и Л-Строс, дискретно отбелязвайки разногласието, изтъква достойнствата на своя колега и това кратко представяне, при цялата си особеност, остава сред най-сполучливите. Стогодишнината на Дюмезил изглежда не е оставила паметни следи, докато 20-годишнината отсмъртта му в 2006, все пак е била отбелязана, макар и скромно - една конференция[3] и една биографична брошура от негов (днес) именит ученик – в обем от двайсетина страници, тя е вероятно е следващото препоръчително за запознанство четиво[4]. По-нататък остава изчитането на тома Разговори [5] с Дидиер Ерибон, но на това ниво конкуренцията със собствените текстове на Дюмезил вече е осезаема. За разлика от четенето на Л-Строс, чиито разглеждания почиват твърде често (и понякога досадно) на съвършенно непознати митове и факти, заниманията на Дюмезил опират до имена и понятия, за които всеки има шанс да е чувал. ‘Непознато’ и ‘познато’ също както ‘близко’ и ‘далеч’ са относителни: Дюмезил може да се е занимавал с архаична история и филология, но се оказва че към неговите интереси има злободневно внимание. Малко преди смъртта му, Карло Гинзбург публикува (крайно) тенденциозен текст, внушаващ, че кариерата на Дюмезил е свързана с нацистката идеология. Към тази атака ad hominem се включват и други съмишленици с изявено ‘не-арийски нагласи’, присъединяват се и опоненти, движени от собствени съобрaжения, били те поддържaнeто на хиперборейски теории или скептицизъм относно индоевропейската хипотеза. Хвърлянето на кал винаги е по-успешно от изчистването й: в 1992 г книга на Ерибон Трябва ли да изгорим Дюмезил? [6] анализира достатъчно подробно цялата (клеветническа) кампания, но няма как да промени априорните политизирани възгледи.

Антоан Мейе, менторът на френските лингвисти от 20в., изглежда е имал сложни взаимоотношения със своя ученик Дюмезил, а същото сякаш се повтаря по-нататък с Жан Одри. Оценен и признат като езиковед, той обаче се впуска в пара-исторически теории[7], с които прахосва прарактически изцяло своя университетски капитал. Когато в 2015 Жан-Пол Дьомул постига изненадващ успех със своя полемичен (и масивен) труд Mais où sont passés les Indo-Européens? [8], Одри е между най гласовитите критици на книгата. Кавгите между двамата видимо датират от доста по-отдавна, а те, всеки на свой ред, са били критикувани от Бернар Сержан, който се очертава като най-неоспоримия наследник на Дюмезил[9].
В 1968 г. Дюмезил излиза официално в пенсия като обяснява, че ще се посвети на обобщения, коригиране и редактиране на вече издаденото. Така се появява тритомникът Мит и Епопея, а след и наред с него - множество други книги, за които той твърди, че само набелязват проблеми с очертание на предполагаем отговор. В последните 30 години от работата му ключова роля е отредена на прословутата трифункционалната хипотеза, но с нея остава и най-тежкият проблем – отсъствието в древна Гърция на съответстващ материал. Бернар Сержан е авторът, който старателно го тушира, изобретявайки сложни аргументи, проекции и анаморфози. В 1998 г се появява Les Trois fonctions indo-européennes en Grèce ancienne, vol. 1, но след него идват два тома Келти и Гърци и отделни монографии за Атина и индийската митология или Шива и Дионисии. Просто решение видимо няма, а сега идва ред Сержан (р.1946) да се оттегли в пенсия. Спорът около индоевропейците вероятно ще се реши натуралистки, чрез днк анализ или нещо подобно, а въпросът за спецификата на техната идеология ще остане ... идеологически. Отхвърляне на структурализма, гласно или негласно, обаче няма как да скрие положението, че всички триади са и не могат да бъдат друго освен аналогии.

Ref
[1]Levi-Strauss C., Réponse au discours de réception de G. Dumézil (le 14 juin 1979)
[2] Dumezil G, Mythe et epopee III, Paris: Gallimard, 1973,, p. 14; Littleton C. S., “Je ne suis pas… structuraliste”: Some Fundamental Differences between Dumézil and Lévi-Strauss, J. of Asian Studies 34 (1974): 151-8.
[3]Sergent B., G. Dumézil 2006
[4] Vingt ans après Georges Dumézil. Budapest: Archaeolingua Alapítvány, (2009) 22, /351p.; éd. F. Delpech et M. Quintela;. soustitre: mythologie comparée indo-européenne et idéologie trifonctionnelle ; bilans, perspectives et nouveaux domaines; 6e Coll. Int. d'Anthropologie du Monde Indo-Européen et de Mythologie Comparée; Intro: Dumézil sans Dumézil
[5]Eribon D., Entretiens avec Georges Dumézil, Paris: Gallimard, 1987
[6]Eribon D., Faut-il brûler Dumézil. Mythologie, science et politique, Paris: Flammarion, 1992
[7] Haudry J., La Religion cosmique des Indo-européens, Milan et Paris : Archè / Les Belles lettres, « Études indo-européennes », 1987. (коментаторите се сещат за Bal Gangadhar Tilak и The Arctic Home In The Vedas, 1903 pdf
Haudry J., La triade pensée, parole, action, dans la tradition indo-européenne, Milan: Archè, 2009./ 522 p. (Etudes Indo-Européennes 5).
[8] Demoule J., Mais où sont passés les Indo-Européens? (sous-titré Le mythe d'origine de l'Occident), Paris: Seuil, 2014
[9] Sergent B., Les Trois fonctions indo-européennes en Grèce ancienne, vol. 1: De Mycènes aux Tragiques, Paris: Économica, 1998
Celtes et Grecs 1 Le livre des héros., Paris: Payot 1999, /337 p.; Celtes et Grecs 2 Le livre des dieux. Paris: Payot – Rivages, 2004. /798 p.
Athéna et la grande déesse indienne, Paris: Les Belles Lettres, 2008
Le dieu fou. Essai sur les origines de Siva et de Dionysos, Paris: Les Belles Lettres, 2015

oще (в чест на Дюмезил)

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

2400: шифърът на Аристотел

Юбилеят е голям и Аристотел дебне отвсякъде - удачна парафраза от най-удачното за нея място и удобен повод за всевъзможни вариаци, ретроспекции и интроспекции – и да цитираме един историк, който неотдавна писа: аз имам неизличими кристални спомени за случилото се в онези години; когато случайно намерих едни стари свои бележки и се зачетох в тях, бях принуден да направя извода, че някой ги е фалшфицирал...

За грамотен човек определено е невъзможно да си спомни човек всичко, каквото е чел и чувал за Аристотел, така че сигурно е по-добре да си потърси някакъв ракурс, една или друга перспектива или репер: произволно съчетание от подобни деформации изважда на това място няколко вдъхновяващи книги:
Гичева Д., В лабиринта на Платон и Аристотел, София:СУ 1994
Бояджиев Ц., Неписаното учение на Платон, София:СУ 1984
Cleary J., Studies on Plato, Aristotle and Proclus, Leiden, Boston: Brill, 2013. 609. [toc]

Според една ‘крилата фраза’ хората се раждали аристотелианци или платоници. – тази измислена от Колридж формулировка се повтаря и помни [1], доколкото с конструирането на два полярни типа, ин/ян, ляво/дясно, това/онова, ефектно може да се опише цялата ни култура и за това свидетелства успехът на книги от Ницше, Ръсел, МакГилкрайст, или, неотдавна, Артър Херман - той с лекота (прекалена), описа западната цивилизация като колебание между Платон и Аристотел. От две работи на Макс Вебер е сглобена и една опозиция политик/учен, която сработва не по-лошо от всички подобни [2]. Действително в днешните общества, интересите могат да бъдат поделени най-напред на прагматични и непрагматични, и по-нататък – на академични и не-академични, а съответните комбинации очертават полетата на онова, което бива наричано ‘политика’, ‘техника’, ‘наука’, ‘изкуства’. Ален Бадиу прави нещо подобно, когато очертава ‘условието’ на философията като самата тя е някакси извисена над очертаното поле [3] (обратно една неолиберална визия би стояла на антиподите отдолу, виждайки в това различни начини да се правят пари (подразбирайки: “законно”)). По времето на Аристотел и Платон и двете алтернативи ‘техника’ / ‘изкуства’, реално ги няма, но пък не изглежда спорно, къде ще попада единият и къде - другият. Аристотел инсценира своята правота като неизбежност, а Платон – като правилен избор. В оригинал или пре-предаден, Аристотел по-скоро звучи като експерта, който е на ясно, че няма да има възможност изложи всичко, но поне се опитва да каже по-важното. Тази схематична типология прикрива сякаш една несъобразност: инверсното за днешни разбирания присъствие на математиката Аристотел не демонстрира, нито методологически, нито съдържателно, особен интерес към дисциплината. Обратно философстването на Платон, при цялата си литературност, диалогичност и пр., намира и начини да заявява своята съпричастност с нея. Но проблемът е, че тя съвсем не е това, за което се предлага. Перипетиите на платонизма и аристотелианството през вековете са отделна тема, ала съвременната перспектива несъмнено дължи много на онова, което Койре, в друга „крилата фраза“, е нарекъл победа на Платон над Аристотел [4] – математизираната наука на Новото Време, лавинообразният прогрес след Декарт и Нютон. Ако Платон е фен на математиката, а Аристотел е типичен учен, изглежда, че в някаква своебразна форма проповядваното от неоплатоници, ‘помирение’ между тях се е случило. Само че преди малко повече от век се случва и нещо друго: позитивизмът отделя философстването от науката и застрашаващо го връща към предишния му схоластичен облик. Tози път логиката претендира да не е просто ‘аристотелианска’, а ‘математическа’, каквото и да значи това. Обаче впечатляващият опит на логицистите да покажат, че математиката е само логика завършва с провал, напълно категоричен, поне за сега . Емблематично е станало името на Гьодел, доказал логически теореми за непълнота, които продължават силно да впечатляват сциентистката общност. Иронията е, че и Гьодел, и нео-логикът Фреге/5/, от след който идва последният обрат, са крайни платонисти. Ако Платон отчеливо започва с увлечението по Сократ (и морализаторстване), той несъмнено е разбрал и че собствените му препочитания далеч не се споделят от всички, нито пък че аргументите му са имали някаква особена стойност – оттам и постепеннното разработване на реторика, развиваща се в идеология. Макар да е дегизирана в пропедевтика, конституртивната роля на математиката лесно се провижда и Аристотел недвусмислено го отбелязва [6 - Met. 992a32-b1]. Директното обвиняване на Платон в злоупотреба с авторитет [7] е рядкост, но този пропуск личи от съвременното говорене за ‘математически платонизъм’: друг собствено няма и не математиката се обяснява платонистки, а обратно; само че историята е пренаредила спомените.
Аристотел не само демонстративно се дистанцира от математизмите, а сякаш успява и да ги прогони - в надлунния свят. Дали неговият ход е в реална алтернатива или е само маневра остава като генералени въпрос, по който спорът продължава. Но през съотнасянето на двамата парадигматици и дисциплината се очертават перспективите на фенове и коментатори: логически би могло единият да е прав и не другият или двамата или никой. Ако последното извежда извън философията, традиционно разбирана, от останалите се пораждат занимателни комбинации: четенето на Аристотел като Платоник, което правят т.н. неоплатоници или пък на Платон като неуспял Аристотел, донякъде както томистите или хайдегерианците, които изтъкват, че специализираната лексика е латинско аристотелианство. Разминаването, което е достатъчно очетливо поражда обаче и една по-скоро конспиративна теория: не математиката е деформираният първоизточник на платонизма и разногласието, а някакво ‘неписано учение’ на Платон, за което Аристотел, разбира се, е добре осведомен.
Питагорейството - познато най-вече като някаква аритметична мистика - е късноантична измислица, но едва работите на Буркерт след 60 успяват убедително да изявят неговата нереалност [8]. Ключово е засвидетелстваното именно от Аристотел, който в привичния си маниер често споменава “т.н. питагорейци” - също както упоменава (макар и еднократно) “т.н. неписано учение”. Буркерт успява да разсее наследеното от Аристотел внушение и това е успех след провала на Чърнис, който по рано, започвайки със аристителовите свидетелствата за предсократиците е преминал към опита да лиши от правдоподобност теорията за неписаното учение [9]. Ограничавайки тук историографията до обозримото, началото й е масивния труд (730с.) Платоновата теория за идеите и числата според Аристотел, който Леон Робен издава в 1908г. [10] Като предлага една реконструкция на платоновото учение, такова каквото изглежда го е знаел Аристотел, а не онова, което остава в текстовете му, книгата съдържа почти всичко, което по-нататък ще се преразглежда всеки път когато стане дума за неписаното учение и неговите следи. Чърнис е авторът, който се заема със систематичното й оборване: той публикува Aristotle's Criticism of Plato and the Academy, от който том втори така и не излиза, но пък намира повод за една извадка, която озаглавява невинно Загадката на ранна Академия. Именно тя остава до днес като препъни камък, който изважда от равновесие всички симпатизанти на Аристотел. След началото на 60те Й. Кремер и К. Гайзер, Т. Селзек и малцина други[11], успяват да си създадат име с опити за реабилитиране на теории за неписаното и, аксесорно, свидетелствата на Аристотел. Неотдавна Лойд Герсон (автор на Аристотел и др платоници) описа съвременното платонознание като поделено на ‘протестанство’, което следва сола скрипта и ‘католицизъм’, приобщаващ всичко ползотворно за каузата. [12] Доколкото ключовият свидетел не може да бъде игнориран, всеки път се налага ситуирането му: ирелевантност, неосведоменост, пристрастност и пр.
Ключ към разногласието Платон / Аристотел може да се търси при възгледите им за числата. Според историческата докса ранната питагорейската идеология “всичко е число” се натъква на непреодолима трудност, когато търси ‘числото на диагонал’ в квадрат и следващото поколение стратегически се пренасочва към геометрията и нейния наглед. Твърденията на геометрията са доказуемо всеобщи, което несъмнено е вдъхновило имитаторството на Платон: какато е доказуемо вярно, че около всеки триъгълник се намира описана окръжност така той би искал неоспоримо да твърди, примерно, че всеки алчен човек се стреми към власт[13]. Наивното решение е да се предполагат някакви особени, квази-магически, свойства на геометрическите обекти и да се измислят по аналогия неща, идеи за справедливост, красота и пр. Схемата очевидно е успешна, но Аристотел, който едва ли има илюзии относно реализацията, обръща внимание как скриването на произхода й реално го издава: как идеалните геометрически обекти се съотнасят с емпирията и що за безсмислица са т.н. ‘идеални числа’. Отговорите на подобни въпроси, които той, допустимо е да се предположи, може пряко да е задавал, официално липсват. От него научаваме за някакъв междинен статут на математическите обекти, за тяхната ‘причастност’. Но дори да знае ‘тайната’ на платонизма, това не е достатъчна гаранция, че неговите собствени предложения са по удачни. Конкретно по проблема сър Томас Хийт е откомпилирал казаното от Аристотел за математиката, и Джулия Анас е превела и коментирала последните две книги от Метафизиката. [14] А oстаналото е море от думи

[0] в Парменид един от персонажите е така нареченият Аристотел.
[1] Coleridge H. N. and Coleridge S., Specimens of the table talk of the late Samuel Taylor Coleridge, London: J Murray 1935 vol.1 p.182, (July 2, 1830): Every man is born an Aristotelian or a Platonist. I don’t think that anyone born an Aristotelian can become a Platonist.. The one considers reason a quality or attribute; the other considers it a power.
[2] Ницше Ф., Раждането на Трагедията (Дионисий / Аполон); Ръсел Б., История на Западната Философия (рационалисти /мистици); McGilchrist I., The Master and His Emissary: The Divided Brain and the Making of the Western World, Yale 2009 (лявополукълбо/дясно); Herman A.L., The Cave and the Light: Plato vs. Aristotle and the Struggle for the Soul of Western Civilization, Random House, 2013; Вебер М., Ученият и Политикът, София: ЕОН, 2000
[3] Badiou A., Conditions, Paris: Seuil, 1992; Second manifeste pour la philosophie, Paris: Fayard 2009
[4] Koyré A., Galileo and the Scientific Revolution of the Seventeenth Century, The Philosophical Review, vol. 52, No. 4 (Jul., 1943), p. 333-48 [Jstor]; Aristotélisme et platonisme dans la philosophie du moyen âge: Études d’histoire de la pensée scientifique, Paris: Galimard (1973). p13-27
[5]Заради краткостта на изложението се прескача уточнението, че Фреге вероятно е намерил вдъхновение в стоическата логика, нещо различо от аристотеловата, и че вместо Гьодел сигурно е по добре да се споменава Тарски ; вж. Gabriel G., et al. Zur Miete bei Frege–Rudolf Hirzel und die Rezeption der stoischen Logik und Semantik in Jena, Hist. and Philosophy of Logic 30.4 (2009): 369-88 и Tarski's undefinability theorem
[6] with the tone of a disappointed graduate charging the college catalogue with fraudulent advertising, Aristotle complains that mathematics has become philosophy for modern thinkers though they say that it should be studied for the sake of other things ..[Met. 992a32-b1] Cherniss H., The Riddle of the Early Academy, Berkeley: U of California Press, 1945, р.68.
[7]Т.е. fashionable nonsense / imposture intellectuelle, както стана поулярно след книжката Sokal A., Bricmont J., Impostures intellectuelles, Paris: Odile Jacob, 1997; в своя пасквил авторите се ограничават до съвременници (включват и Бадиу, при все че никой освен тях не го смята за некомпетентен вж. по долу)
[8]Burkert W., Lore and Science in Ancient Pythagoreanism, Harvard University Press (1972) Буркерт осезаемо променя своите интреси и се оказва въвлечен в диалог с Рене Жирар, който по аналогичен начин е променил своите (Violent Origins: W. Burkert R. Girard, and J. Z. Smith on Ritual Killing and Cultural Formation. Palo Alto, California: Stanford University Press, 1987)
[9] Cherniss H., Aristotle's Criticism of Presocratic Philosophy, Baltimore: Johns Hopkins Press, 1935; reprint: New York: Octagon Books, 1964; Aristotle's Criticism of Plato and the Academy, Baltimore: Johns Hopkins Press, 1944; The Riddle of the Early Academy Berkeley: U. of California Press, 1945.
[10] Robin L., La Théorie platonicienne des Idées et des nombres d'après Aristote, Paris: F. Alcan, 1908. (Rééd. en fac-similé Hildesheim: G. Olms Verlag, 1963 et 1998) [Archive]
[11] Ученици на Шадевалд в Тюбинген, смият той - политически съратник на Хайдегер по време на ректората и запомнен с репликата след преждевременната му оставка: “Връщаш се от Сиракуза?”...
[12] Gerson, L., (Aristotle and other Platonists. Cornell University Press, 2005); Harold Cherniss and the Study of Plato Today, J. of the History of Philosophy 52.3 (2014): 397-409 [Muse].
[13] Карикатурна форма се намира при Спиноза; Бадиу, който е заявен платонист, е и автор на забележителна книга с философия на числата, съдържаща и неговите препочитания към свръхреалните (surreels, сюрреалистични) Le Nombre et les Nombres, Paris: Seuil, 1990
[14] Heath T. L., Mathematics in Aristotle,Oxford: Clarendon Press, 1949; Annas J., Aristotle's Metaphysics, Books M and N, transl. with introduction and notes, Oxford 1976.

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...

Футурология

Eдин образ: цивилизацията като велосипедист, който успява да пази равновесие, защото е увлечен от движението напред. Бъдеще без растеж - една идея, за която в днешните икономическите 'разбирания', популярни и академични, трудно се намира място: обсесия по бъдещето е другото име на политиката. No Future както лаконично са го формулирали punk-овете, без да са чели нито Айнщайн, нито несвоевремения Ницше, предугаждайки обаче постмодерното многословие по темата. Ретроградство, пасеизъм, носталгия, това е новият дневен ред - роман, биография, история три книги, случайно четени и запомнени.

Jonathan Lethem, Chronic City, Doubleday, 2009
Sylvie Simmons, I'm Your Man: The Life of Leonard Cohen, HarperCollins, 2012
McKenzie Wark, The Beach Beneath the Street: The Everyday Life and Glorious Times of the Situationist International, Verso, 2011

Днес текстовете се появяват на фон от абсурдни претенции на обезумяла алчност, маскираща се като авторство. Ситуационистите и гравитиращите naоколо винаги са се отнасяли презрително към сталинисткия материалиазъм на копирайта и властта/собствеността над идеите. Същото демонстрира и Летем в едно нашумяло есе, публикувано в 2007, преди да излезе чудесният му роман Chronic City - заглавие способно да привлече отдалеч вниманието. Летем се е родил късно, а Александър Троки, виден ситуационист, се е провалил рано -от него остава едва забележима следа, когато пробягва през страниците на I'm Your Man, преди да пропадне в небитието. За него и подобните е разбира се книгата на Wark, една фрагментарна история, (повече компилация от портрети и есета отколкото собствено история), която под тривиално- комерсиалното си заглавие все пак предлага и някои интересни детайли. Книгата за Коен е напълно стандартна биография, но и повод да се отчете, че първaта му стихосбирка е била публикувана в 1956 г., а чак десет години по-късно той става поетът-с-китара и след още четвърт век се появява The Future:
Give me back the Berlin Wall
Give me Stalin and Saint Paul
I've seen the future,
brother, it is murder.
Неуместна би била всякаква тревога за влияние в книгата на Летем - едва след финала се разпознава конструкцията а ла Филип К. Дик, докато в текстът битува една реалистично-носталгична картина от някакъв интелектуален нюйоркски свят, датиран видимо от края на '60те до към 90те. Правдоподобно ексцентричните герои все по-трудно удържат своето собствено ежедневие, застрашавано от неправдоподбна действителност. Всичко, разбира се, рухва но за съжаление това се случва с текста още в средата на книгата: тя отчетливо се разделя на две части - втората, далеч под очакванията породени от първата и затвърждаваща подозрението, че в Америка авторите се стараят до договарянето на аванс.

Коен отива в Ню Йорк да търси бийт пистелите, но закъснява; остава му да поживее в Челси Хотел и да сближи с компанията на Уорхол, странейки от всякакви хипита, после да медитира в зен отшелничество, макар реалният му гуру да е индийски. Междувременно се мяркат всички онези Сузани и Мариани, и пр. (без)личности, в т.ч. и една негова довереничка, преполагаемо и тя леко неуравновесена, която завлича трупаните покрай успешната кариера авоари: на седемдесетгодишния Коен му се налага да започне да се труди наново.
Пишещата под псевдоним Силви Симънс се удържа от отклонения извън чисто функционалната проза, макар след излизането на книгата да прави промоционално турне с музикални изпълнения. Самият Коен още в 1963 е написал автобиографичен роман, съвсем класически и читаем, за разлика от следващата му прозаична книга, която е опит за "трансгресивност" или нещо подобно и която всеки разумно би предпочел да не отваря. За албума му The Future критик от Ролинг Стоун пише: " The Future might as easily have been a book: A more troubling, more vexing image of human failure has not been written". Но в последна сметка и сега, след обстойната биография, едва ли става ясно доколко собствената му персона включва анахроничната фикция за 'поет'.


Eдин Хакерски Манифестпреди десетина години привлече внимание към името н МакКензи Уарк, като под текста се разчиташе един друг, добре познат, манифест а над него личеше отчетливосянката на Ги Дебор. Оползотворявайки ситуационисткото наследство Уарк успява да пише и по-натаък като фен, което в случая е минимум, очакван от едно ангажиране. Заинтересованите (франкофони най-вече) вероятно са запознати с "плажа под паветата", но на новодошлите винаги има какво да се предложи. Изчерпването на фактологията се оказва по-скоро повод за търсене на нови ракурси и врзъзки, нещо в което Уарк успява - както и е предписано в Манифеста. А книгата залага и на едно обосновано предложение - XXIв. да бъде изоставен; видимите перспективи са или реален край или още от все същото. Четенето за теориите и практиките на ситуационисти и подобни връща към едно минало, когато е имало бъдеще.

Бележки
[1]"No Future" - не им щем бъдещето бихме казали тук, осланяйки се на изразителния падеж; известно недоразумение има в разбиране, че Айнщайн бил доказал несъществуването на времевост, в т.ч. и на бъдеще като такова. Бодрияр е името, което не може да бъде пропускано.
[2]Lethem J., The Ecstasy of Influence (Harper's Magazine essay, February 2007)
[3] Троки А., Книгата на Каин, София: Парадокс, 1998
[4]Легендите за Челси Хотел са част от темата, a тук някакси изпaднаха
[5]Leonard Cohen, The Favourite Game, Secker and Warburg, fall of 1963.Коен Л., Красиви неудачници, София: Парадокс, 2005.
[6] Christopher Wright, The Future - album review
[7]Wark McK. A Hacker Manifesto (Harvard University Press, 2004;в интервю при десетгодишнината той казва: ...I argued in A Hacker Manifesto ten years ago. The situation has changed over that period. Then we could be datapunks; now, we have to be metapunks.
[8]Wark McK., 50 Years of Recuperation of the Situationist International, Princeton Architectural Press, 2008
Wark McK., The Spectacle of Disintegration, Verso, 2013

[+/-] Show Full Post...

[+/-]Hide Full Post...