неделя, 29 декември 2013 г.

Самозванецът и неговото послание

Iain McGilchrist,The Master and His Emissary: The Divided Brain and the Making of the Western World, Yale Universemy Press (2009) - нито заглавието, нито авторът са прекалено разпознаваеми като предмет на интерес, но пък е добре известно, че човек нерядко пати от собственото си любопитсвото.


Ясно е, че от чужди пристрастия трудно ще излезе прилично четиво, само че те могат да подпалят желание у потърпевшия читател - критически да си отмъсти, не с мълчаливо пренебрежение, а изказвайки своите собствени. McG е бивш литератор, видимо специалист по Романтизма, който, разочарован от съвременноста се обърнал към психологията, при това в нейната материалистична версия - разбирането за латерализация на умствените функции. Но това, което е успял да съчини е някаква гъгнива и разфокусирана критика. Колкото и натуралистки да подхожда, тя си остава политическа - "всичко дясно е прекрасно": експлицитно става дума за всичко свързано с дясното мозъчно полукълбо, но - по странно (?) съвпадение - ценностите и предпочитанията на McG са именно "десни". Остава неясно обаче дали той ще бъде добре приет от същата страна: една консервативна до реакционност позиция определено няма да допада и на днешните апологети на съвременността.
Тезата на McG се свежда до това, че недъзите на цивилизацията се дължът основно на хипертрофирани функции в лявото (мозъчно полукълбо): артикулиране и теоретизиране. Цивилизационният максимум, такъв какъвто книгата го определя, би било пеенето в църковен хор: то е извисяване, единение и физиология; непосредственост, емпатия и несловесност. Всичко останало, дори утилитаристки оправдавано, е вредно и опасно.
В първата част на книгата авторът подкрепя своето прозрение с колекция естествено-научни факти, а във втората ги пренамира като исторически примери. Темата дясно с/у ляво (интуитивно- творческо- ценностно с/у аналитично - механично - утилитарно) мислене е част от попкултурата, но неспециалистът винаги има още какво да научи. Обаче когато дихотомията бива демонстративно и предсказуемо валоризирана, четивото започва все по-осезаемо да досажда. Втората част излага един предварително известен исторически схематизъм, който е претекст McG да разяснява своите пристрастия, като изтъква или премълчава по свое усмотрение едно или друго име или събитие. Предсократиците, ренесансовите хора и романтиците са неговите фаворити, а останалото са карикатури, сведени до неправдоподобност. Тъй като остойностящото представяне е предизвестено, остава главно гадаенето, кой ще бъде включен в кастинга и каква реторика ще се ползва за елиминиране на очевидните контрапримери - какво да се каже, примерно, когато героите Бах и Моцарт спадат към омразното му Просвещение. Когато в рамките на няколко страници се твърди, че френските революционери са глупци, първо защото вдигат врява заради (негативни) абстракции и после правят глупостта да гилотинират краля, без да разбират, че убиват човека, а не засягат исконното кралстване, убедителността обаче някак страда.
Интересният проблем за корените на една повторяемост - защо вредното ляво доминирано мислене отново и отново се връща не получава експлицитен отговор. Това е може би единствената причина човек да листи книгата до края и да търси какво може да е пропуснал. Имплицитно обаче се разбира, че лявото се самоподрива и проваля, което отваряло наново място за дясното. Дали знанието е самоподриващо се, а невежеството - самоподържащо се? Прозренията на дясното полукълбо се прехвърлят в лявото, което следва да ги систематизра, но вместо да ги върне, то се заиграва с тях - играчка-плачка внушава McG. В поучителната притча, която е дала заглавието, Пратеникът узурпира изпратилата го Власт. Но ако той закономерно се проваля, авторът не би имал основание да съчинява обемистия си том громяща критика - простото изчакване гарантира реванша; внушението което се прокарва е познато - на третия път пословичната стомна се чупи.
      *
Дулиан Джейнс (Jaynes J., The Origin of Consciousness in the Breakdown of the Bicameral Mind, 1976) първи поставя латерализацията в мащабна историческа и антропологическа перспектива, а неговата книга, колкото оригинална, толкова и спорна, остава класика. McG, при все че посвещава втората част от книгата си на исторически преглед, въобще не успява да достигне собствено до историята , отвъд утешителната констататация, че е имало моменти когато в западните общества дясното мислене изглежда е надделявало; как се стига до "пароксизмите" на лявото обаче е непонятно: Реформацията следва Ренесанса, а Френската революция предшества Романтизма. McG обаче намеква, че Джейнс просто е плувал по течението и затова е бил сравнително благосклонно приет, дори да остава маргинална и твърде неакадемична Фигура; подразбира се, че McG геройски върви срещу тълпата - и няма как да не изглежда политически. Срещу Джейнс се изтъква, че нови факти дискредитират неговата темпоралност (латерализацията е преимущество още в животинския свят) и интерпретацията им следва да е точно обратна (повече латерализиране вреди). Накратко и съвсем позитивно: Джейнс не заслужавал внимание, просто защото греши...
      **
От математиката през физиката, до биологията и културологията, темата за а/симетрията несъмнено е възможно най-общата, а така и винаги интересна. Дори от ограничения кръг, трасиран в книгата наMcG, се открояват занимателни продължения: например, от писането с дясна ръка през фонетичните азбуки и до доминацията на лявото полукълбо, където е речта; нагледът на Евклид срещу логиката на Аристотел; езикови нюанси като зная/познавам и предполагането на йерархия разсъдък/разум; зрелищното завръщане на невербалното в хайтек цивилизацията.
Книгата, която остана непрочетена заради тези недомислици: Symmetries in Physics: Philosophical Reflections,K.A. Brading and E. Castellani (eds.), Cambridge Universemy Press, 2003.

Няма коментари: