неделя, 29 декември 2013 г.

Самозванецът и неговото послание

Iain McGilchrist,The Master and His Emissary: The Divided Brain and the Making of the Western World, Yale Universemy Press (2009) - нито заглавието, нито авторът са прекалено разпознаваеми като предмет на интерес, но пък е добре известно, че човек нерядко пати от собственото си любопитсвото.


Ясно е, че от чужди пристрастия трудно ще излезе прилично четиво, само че те могат да подпалят желание у потърпевшия читател - критически да си отмъсти, не с мълчаливо пренебрежение, а изказвайки своите собствени. McG е бивш литератор, видимо специалист по Романтизма, който, разочарован от съвременноста се обърнал към психологията, при това в нейната материалистична версия - разбирането за латерализация на умствените функции. Но това, което е успял да съчини е някаква гъгнива и разфокусирана критика. Колкото и натуралистки да подхожда, тя си остава политическа - "всичко дясно е прекрасно": експлицитно става дума за всичко свързано с дясното мозъчно полукълбо, но - по странно (?) съвпадение - ценностите и предпочитанията на McG са именно "десни". Остава неясно обаче дали той ще бъде добре приет от същата страна: една консервативна до реакционност позиция определено няма да допада и на днешните апологети на съвременността.
Тезата на McG се свежда до това, че недъзите на цивилизацията се дължът основно на хипертрофирани функции в лявото (мозъчно полукълбо): артикулиране и теоретизиране. Цивилизационният максимум, такъв какъвто книгата го определя, би било пеенето в църковен хор: то е извисяване, единение и физиология; непосредственост, емпатия и несловесност. Всичко останало, дори утилитаристки оправдавано, е вредно и опасно.
В първата част на книгата авторът подкрепя своето прозрение с колекция естествено-научни факти, а във втората ги пренамира като исторически примери. Темата дясно с/у ляво (интуитивно- творческо- ценностно с/у аналитично - механично - утилитарно) мислене е част от попкултурата, но неспециалистът винаги има още какво да научи. Обаче когато дихотомията бива демонстративно и предсказуемо валоризирана, четивото започва все по-осезаемо да досажда. Втората част излага един предварително известен исторически схематизъм, който е претекст McG да разяснява своите пристрастия, като изтъква или премълчава по свое усмотрение едно или друго име или събитие. Предсократиците, ренесансовите хора и романтиците са неговите фаворити, а останалото са карикатури, сведени до неправдоподобност. Тъй като остойностящото представяне е предизвестено, остава главно гадаенето, кой ще бъде включен в кастинга и каква реторика ще се ползва за елиминиране на очевидните контрапримери - какво да се каже, примерно, когато героите Бах и Моцарт спадат към омразното му Просвещение. Когато в рамките на няколко страници се твърди, че френските революционери са глупци, първо защото вдигат врява заради (негативни) абстракции и после правят глупостта да гилотинират краля, без да разбират, че убиват човека, а не засягат исконното кралстване, убедителността обаче някак страда.
Интересният проблем за корените на една повторяемост - защо вредното ляво доминирано мислене отново и отново се връща не получава експлицитен отговор. Това е може би единствената причина човек да листи книгата до края и да търси какво може да е пропуснал. Имплицитно обаче се разбира, че лявото се самоподрива и проваля, което отваряло наново място за дясното. Дали знанието е самоподриващо се, а невежеството - самоподържащо се? Прозренията на дясното полукълбо се прехвърлят в лявото, което следва да ги систематизра, но вместо да ги върне, то се заиграва с тях - играчка-плачка внушава McG. В поучителната притча, която е дала заглавието, Пратеникът узурпира изпратилата го Власт. Но ако той закономерно се проваля, авторът не би имал основание да съчинява обемистия си том громяща критика - простото изчакване гарантира реванша; внушението което се прокарва е познато - на третия път пословичната стомна се чупи.
      *
Дулиан Джейнс (Jaynes J., The Origin of Consciousness in the Breakdown of the Bicameral Mind, 1976) първи поставя латерализацията в мащабна историческа и антропологическа перспектива, а неговата книга, колкото оригинална, толкова и спорна, остава класика. McG, при все че посвещава втората част от книгата си на исторически преглед, въобще не успява да достигне собствено до историята , отвъд утешителната констататация, че е имало моменти когато в западните общества дясното мислене изглежда е надделявало; как се стига до "пароксизмите" на лявото обаче е непонятно: Реформацията следва Ренесанса, а Френската революция предшества Романтизма. McG обаче намеква, че Джейнс просто е плувал по течението и затова е бил сравнително благосклонно приет, дори да остава маргинална и твърде неакадемична Фигура; подразбира се, че McG геройски върви срещу тълпата - и няма как да не изглежда политически. Срещу Джейнс се изтъква, че нови факти дискредитират неговата темпоралност (латерализацията е преимущество още в животинския свят) и интерпретацията им следва да е точно обратна (повече латерализиране вреди). Накратко и съвсем позитивно: Джейнс не заслужавал внимание, просто защото греши...
      **
От математиката през физиката, до биологията и културологията, темата за а/симетрията несъмнено е възможно най-общата, а така и винаги интересна. Дори от ограничения кръг, трасиран в книгата наMcG, се открояват занимателни продължения: например, от писането с дясна ръка през фонетичните азбуки и до доминацията на лявото полукълбо, където е речта; нагледът на Евклид срещу логиката на Аристотел; езикови нюанси като зная/познавам и предполагането на йерархия разсъдък/разум; зрелищното завръщане на невербалното в хайтек цивилизацията.
Книгата, която остана непрочетена заради тези недомислици: Symmetries in Physics: Philosophical Reflections,K.A. Brading and E. Castellani (eds.), Cambridge Universemy Press, 2003.

[+/-] Show Full Post...

сряда, 27 ноември 2013 г.

Неща Витгенщайнови и Щури

Според Дейвид Марксън, Витгенщайн нямал котка, понеже хранел опитомена чайка, или обратно. Според Ален Бадиу, Витгенщайн нямал метреса, понеже имал антифилoсофия, но не обратно.

David Markson, Wittgenstein's Mistress, The Dalkey Archive Press, 1988
Alain Badiou, L'Antiphilosophie de Wittgenstein , Caen: Nous, 2009
'Калейдоскоп' е клише, за съжаление изтъркано от безразборни употреби, но то би билo добър модел за книгата на Марксън: предлага ни се съзерцаване на колоритни фрагменти, подреждащи се в приблизително повторяеми структури. В ранна детска възраст зрелището първо впечатлява, но доста бързо губи атрактивност, а по-късно идва и разбирането за механизма на неговото пораждане; разбира се, след повечко години, поглеждайки в калейдоскопа, човек може да се окаже почти като Пруст, пленник на някакво изгубено време: 'Метресата на Витгенщайн' е nouveau roman, написан на английски с трийсетина години закъснение. С две думи: културен артефакт с безпроблемна структура и предназначение или - един чудесен роман, в който не се случва нищо.
В основата му се разпознават няколко граматически парадигми, комбинирани по-нататък с повтарянето на съдържателните им елементи. Ако това зучи твърде абстрактно ето за какво иде реч: четем, примерно, че Брамс носел в джобовете си бонбони, които раздавал на децата, после, че Витгенщайн носел в джобовете си бучки захар, с коите черпел конете, срещани докато се разхождал около Кеймбридж; Когато живеел в Ирландия, хранел на позореца си чайка, която идвала всеки ден. Не е ясно дали тя е имала име, но на котките обикновено се дават имена. Рембранд имал котка, която се казвал Арго, което е кучешко име. Повествователката разпратила писма до стотици знаменисти, които да й подскажат име за нейната котка. Английската кралица не отговорила. Хайдегер писал, кръстете вашето куче... Този сбит преразказ по памет би могъл да даде идея за очертанията на текста. Неговото функциониране обаче силно зависи от разпознаването на стотиците имена, които се появяват в повтаряемите роли: между тях има като че ли най много художници, доста писатели и философи и разбира се някоя и друга дузина непознати. Много от анекдотичните сценки са автентични, но положително - не винаги, още повече, част от играта е постоянното им размесване другаде из текста Вермер може да стои вместо Брамс, Де Кунинг вместо Рембранд и Уайтхед да се разхожда по чорапи. Цялата колекция от пермутации и асоциации се удържа от гласа на повествователка, която осведомява читателя къде кога и как е прекъсвала машинописането. Това е повод и да се споменат дребни подробности от нейното житие-битие, така че текстът да не разчита само конструкцията, а да почива и на една привидно по субстанциална основа. Самата тя, признато, е луда; а в края на книгата Марксън дори скицира нещо като обяснение- извинение за своето начинание. За щастие то идва твърде късно и не успява да рзвали чудесното впечатление от безпредметна и огромна ерудиция, която зрелищно се трупа страница след страница.

Книгата е издадена в 1988, преди Гугъл да улесни компилирането на всемислими фактологически серии; отчитайки, че преди да излезе е била отхвърлена от петдесетина издатели, може да се предположи, че писането й реално е приключило години по рано, когато следният пасаж е звучал, навярно, някакси по познато: (102)

What I know is that Martin Heidegger once owned a pair of boots that had actually belonged to Vincent Van Gogh, and used to put them on when he went for walks in the woods.
I have no doubt that this is a fact either, incidentally. Especially since it may have been Martin Heidegger who made the very statement I mentioned a long while ago, about anxiety being the fundamental mood of existence.
So that what he surely would have admired about Van Gogh to begin with would have been the way Van Gogh could make even a pair of boots seem to have anxiety in them.
Even if there was only the smallest likelihood that a pair of boots Van Gogh used to wear were the same pair he also once painted a painting of, obviously.
Unless of course he had painted with only his socks on, that day.
Or had borrowed a second pair of boots.
And on third thought it may have been Kierkegaard's boots that I was thinking about, and Van Gogh who had owned those.
Дейвид Фостър Уалъс, който е между първите, оценили книгата на Марксън, се опитал е да я чете като текст вдъхновяван от Витгенщайн, теза която, меко казано страда от липса на убедителност. Но той все пак си е извоювал собствено реноме, и неговото есе е препечатано, въпреки цялата му несъстоятелност. "Маркизата излезе в 5 часа" е сбръхкласическият пример за тривиалност в романното писане. Откакто Валери го е предложил, той витае натрапчиво не само в теорията, но и в самата практика на пишещи: маркизата или маркизът, градинарят, кучето или кой да е субект/подлог; излезе, влезе, отиде или което и да е действие; в пет, четири или при други обстоятелства, специфицирани по един или друг начин. Светът, започва Трактатът на Витгенщайн, е това, което е налице: по скоро маркизата в пет, отколкото съсъществуващите алтернативи от книгата на Марксън.

Липсващият ключ? Die Möwen sehen alle aus, als ob sie Emma hießen.



Витгенщайн е нарисувал една карикатура на философията, след което с укорителен тон започнал да пита как можете да се занимавате с такова 'нещо'? И ранният и късният Витгенщайн, макар с известни различия са възприели тази антифилоска стратегия. Това е постановката на Бадиу, безспорна, ясна и кратка, - което му оставя време за занимания с по-странични работи, като например, коментар за други (анти)философи, постъпили по сходен начин, техни общи черти и пр. Дискурсът на витгенщайнологията прилича на говореното от героинята на Марксън, оплитаща се в съмнения, дали нещата са така иначе или обратно.
Категоричността на Бадиу контрастира с тези предъвквания и в петдесетина страници той успява да предложи повече интересни тези, отколкото се намират в същия брой 'аналитични' монографии. Една от разликите, които вълнуват Бадиу е стилът: Логико-Философският трактат е преднамерена книга, докато всичко останало - кашоните с бележки които изледователите преравят и издават в книжно тяло - е безформено и напълно безпредметно. По собствените му думи (макар и в превод, р.76): I do not really like this later book, and even less so, I must say, what it has become, to wit: the involuntary, undeserved guarantee of Anglo-American grammarian philosophy-that twentieth-century form of scholasticism, as impressive for its institutional force as it is contrary to everything that Wittgenstein the mystic , the aesthete, the Stalinist of spirituality, could have desired.
А като познавач на Лакан, Бадиу си позволява и една презрителна парафраза(p.96) на прословутия финал : In Wittgensteinian language, "woman" is that of which we cannot speak, and which we must therefore pass over in silence.още...

[+/-] Show Full Post...

петък, 1 ноември 2013 г.

Мисли покрай Мейасу


Името на Кантен Мейасу/Quentin Meillassoux бе забелязано неотдавна/през 2011, в по-широките (нефилософски) среди заради претенцията му, че е намерил - случайно - ключ за Un coup de dés jamais n'abolira le hasard, фамозен текст на Стефан Маларме. Тогава се изтъкваше, че той бил и многообещаващ философ - каквито са повечето философи публикували първата си книга. Après la finitude излиза още в 2006 г. и скоро бива преведена на английски от Рей Брасие /Ray Brassier като двамата, заедно с Греъм Харман, Ян Хамилтон Грант и Алберто Тоскано стават инициатори на нещо, което, компромисно, бива наричено "спекулативен реализъм". През пролетта на 2012 Мейасу изнася лекции в Берлинския Свободен Университет, в които коригира и доуточнява постановките от книгата си, а мимиходом и се разграничва от спътниците си. Следват разни реакции, интервюта и прочие шум, чут главно в тесниия кръг от заинтересовани (не)приятели. Тази година Мейасу издаде още нещо съвсем кратко, пак обяснение на текст, но този път от Исак Азимов.

още

[+/-] Show Full Post...

вторник, 24 септември 2013 г.

Бившата светлина

или Доктор Банвил и Мистър Блек

John Banville, Ancient Light, Viking 2012 (245p.)



Морето, една сравнително слаба за Банвил книга, получи престижна награда (добре, "Букър"), а от следващата година започнаха да се появяват неговите реалистични черни романи, подписани с открития псевдоним 'Бенджамин Блек'. Решението изглеждаше като елегантен начин за капитализиране на славата, без компромиси с качеството. Книгите на Блек, които след 2006 излизат всяка година, се развиват по криминална интрига и са редовно изпълнени със сиво-кафява проза - един озадачаващ контраст с дискретната епифаничност на по-ранните романи от Банвил.The Infinities успя да разсее опасенията, че предишният автор е приключил, доколкото с тема и стил оставаше на обичайното за Банвил високо ниво. Ancient Light, последната (за сега) негова книга обаче разочарова - най-вече поради това, че изглежда като неудачна смес от двата маниера на писане. В първата й половина доминира именно замръчканият натурализъм, докато втората някакси неубедително се опитва да го изкупи. Така, началната част се разпознава като грубо ретуширана чернова за Морето, а пришитото към нея продължение повтаря мотива от Shroud иEclipse. В самата повествователна конструкция има елегантна симетрия: натуралистичната афера на невръстно момче с жена, на възраст да му бъде майка, във втората част се превръща в патетичната му връзка, когато вече е застаряващ актьор, с невротична млада старлетка. Неприятното начало обаче е по-упорито от опита за неговото изличаване: издържано в плосковато реалистичния стил, макар и само припомняно, то стои сякаш по-солидно от разказваните в настоящето интерпретации и продължения. Lepоrine hesitation, shameless tomatoes и още няколко подобни квалификации, разхвърляни из текста, стоят по-скоро като предизвикателно напомняне, че авторът е не друг, а Банвил. Би могло милостиво да се подозира, че напоследък му е липсвало не толкова желание да демонстрира умения, колкото време: разбра се, че от нивото на Морето той е слязъл към по-ниското ниво на филмов сценарий за едноименната продукция, показана това лято. В същото време БиБиСи1 е изработило серия телевизонни филми по три от книгите на Бенджамин Блек. Едни от най сполучливите страници (88-96, по-малко от десет, за съжаление) в Ancient Light описват саркастично сцена от света на филмовите продукции; не само главният герой се среща с бъдещата героиня на предстоящата втората част, но и разпознаваемият писател сценарист бива многозначително упоменат(p 94): so, this is the chap that writes like Walter Pater in a delirium ... * В едно неотдавнашно интервю имаше разяснение как Банвил и Блек пишели - всеки по свой начин. Nabokov was a great love of my youth, but I find his artistic self-absorption and tone of self-satisfaction increasingly irritating. Dostoevsky is such a bad writer it is hard to take him seriously as a novelist, though he is a wonderful philosopher. Ditto Camus, though perhaps “wonderful” is a bit strong. What is odd is that no one ever seems to notice that the two real influences on my work are Yeats and Henry James.[1] ... James was catching something, especially in those last three or four novels. He was catching, actually, what it feels like to be conscious – to be a conscious being in the world. That seemed to be an extraordinary step forward. He took the big Victorian novel – the novel of manners, the novel of ideas, the novel of social awareness – and he turned it into an extraordinarily fine art form, so I would follow him; I would be a Jamesian..."[2]

[+/-] Show Full Post...

петък, 6 септември 2013 г.

La Rentrée

Българският език е приел 'антре', съвсем субстанциално, и така се е лишил от мъгливото разбиране за 'рантре', а с него французите описват всичко делово, което наесен се възобновява. От училище вероятно им остава първоначалното разбиране за поредната учебната години, la rentrée des classes, после за ходенето на лекции, rentrée universitaire, и по-нататък какво ли още не. B литературния им бизнес обаче la rentrée littéraire е станало нещо чудовищно: в двата месеца след края на лятото във Франция се издават около 800-900 нови книги - депримиращо, както и целият сезон и всичко повтарящо се...

Феновете на Пинчън, доколкото са останали, четат с трепет подгряващи рецензии за очакваната (отвъдокеанска) книга; в категорията рейв ревю Ed Park, The Crying of West 79th Streeta междувременно и една биографична справка, хитровато илюстрирана Boris Kachka On the Thomas Pynchon Trail. Равносметката обаче подсказва, че завръщането на Пинчън се чака вече 40 години - след първите три гениални книги..

Още в преди ваканциите започна повторение на скеча "Хайдегер & Нацизма", този път на гърба на Дерида - от Жан Пиер Фей [Faye] (баща на Емануел Фей); повод става честването на 30 години от основаването на College international de philosophie, място където, според него, Дерида се явява като узурпатор, както и в авторството на термина 'деконструкция'. Няколкото статии в либерасион и един памфлет Lettre sur Derrida затихнаха в лятната скука но сега, сега е la rentrée...

една неотдавнашна рецензия предаде в недвусмислен вид американското възприятие за значими френски философи днес:


сянката на Дерида, с Хайдегер зад него, може би не е чак толкова дълга.

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 22 юли 2013 г.

Геометричната алхимия на Платон (Тимей 53С-61С)

Когато човек за почивка оставя настрана разсъжденията за вечните същност и изпитва безобидно удоволствие като разглежда вероятните схващания за произхода на нещата, той би си създал в живота умерена и разумна забава. (Тим.59d)


Платон изглежда сам някакси допуска неговите непреходни трудове да бъдат фриволно употребявани, а несъмнено именно прословутият Тимей е особено подходящ за подобна цел. Един развлекателен прочит би следвало да отбягва общи места като проблемите за автентичност, за отношението Платон - Аристотел – традицията и прочие, неща, вероятно също толкова досадни за четене, колкото и за писане.

'Алхимията' на Платон в първо приближение може да бъде извлечена от три-четири страници и по-нататък да се сведе, примерно, до две основни твърдения:
1 Леките елементи (вода, въздух, огън) се превръщат един в друг.
2 Земята не се превръша в друго, а само участва в смесвания, в които има стабилизиращ ефект.
Ключовият въпрос за превръщането на металите, което собствено вълнува алхимиците, има недвусмислен отговор: то е невъзможно.
Още тук бие на очи разликата с повечето класически разбирания за четирите елемента: според Платон, между тях няма симетрично отношение. Структуралистки възгледи, дори съвсем примитивни, обясняват как от две последователни двойки опозиции се получават четири определения (00 01 10 11), които да бъдат кръстени с подходящи имена. В случая това ше са качестава, топло/студено, леко/тежко, сухо/влажно и пр.<1>, а имената – земя, вода, въздух, огън. Платон видимо е тръгнал по друг път и се уповава на своята математика. На четирите елемента съответстват четири правилни тела (куб, икосаедър, октаедър, тетраедър). Достъчно явно е различието на куба от другите три - те са 'делтаедри', състоят се от равностранни триъгълници, а той единствен - от четириъгълници. Това различие се тушира донякъде чрез разлагането на квадрата в триъгълници, което Платон прави, като предпочита и по-симетричното разделяне на квадрата - на четири, а не на два, правоъгълни триъгълника. Като по-нататъшна стъпка, без други аргументи, освен 'естетически', той приема, че и равностранните триъгълници в многостените "реално" се състоят от правоъгълни триъгълници, макар и от друг вид. Медианите в един равностранен триъгълник го поделят на 6 еднакви по вид части, правоъгълни триъгълници, които Платон описва най-напред чрез питагорова характеристика, казвайки, че квадратите на катетите са като 3:1 (54b). Тази геометрия дава лесен аргумент, защо земният елемент не се превръща в друг: от подреждане на равнобедрени правоъгълни триъгълници трудно се образува друг вид триъгълници; напротив от разностраните 3:1 триъгълници може да се направи равностранен. Субелементарната структура в стените на полиедрите обаче не играе по-нататък експлицитна роля в Тимей.
Превръщанията, които Платон описва, са аритметично напълно очевидни:
*От две части огън се получава една част въздух .
*От две части и половина въздух се получава една част вода. (56е)
Или 2х4=8 и 2.5х8=20; казано геометрически - от стените на два четиристена може да се направи осмостен; от стените на два и половин осмостена може да се направи двайсетостен. Запазването на броя стени e принципно, тъй като при директно слепване на два тетраедъра, полученото тяло, триъгълна бипризма, би било неправилно: едните върхове ще обединяват три стени, другите – четири. Анихилацията, потъването на две стени в обема, видимо е също така неприемлива, както и появата на нещо ex nihilo.
Преди задълбояването в подробности от алхимията може би си струва едно отклонение към самите тези тела, станали известни като «платонови». Те битуват в питагорейската традиция, като по времето на Платон Теетет ги е разглеждал по-внимателно и вероятно той му ги е разяснил. Но в този контекст се натрапва особено настойчиво името на Филолай, за когото се твърди, че от по-рано е знаел и отъждествяването им с елементите, включително това на космоса с додекаедър<2>. По този последен пункт обаче Платон е свръх лаконичен и единствено споменава, неговото изпозване за изрисуване (диазографеин) на цялото (пан) (55е). С Ксенократ идва и oтъждествяването с предполагаемия пети елемент, ефир/етерът<3>, който запълвал небесата и за който ще се твърди, че няма 'обратен'. Действително, ако четирите елемента са двойки противположности, маркирани с 0 и 1, лесно се изнамират техните 'обратни'. В средновековната алхимия петият елемент, квинтсенция, ефир или направо златото, са определяли със същия изключваш похват.
Без да споменава «течното сребро» (или 'живак'), Платон приема, че металите са прояви на водния принцип - те представляват икосаедри; както се рзбира, сортирането им по големина е това, което ги отличва един от друг. Водата се стои от най-малките и подвижните, златото - от големите. Никъде не се среща дори намек, че триъгълниците, изграждащи всичко, биха могли да променят големината си, така че да се реализира някакво 'алхимическо' превръщане. Платон разяснява по-обстойно съчетаването на земята с останалите елементи, и в това може да се разчете аналог на идеята за 'фиксиране'. Според класическата алхимия, за да се получи злато, е нужно подвижният метален принцип да се свърже подходящо със сяра, приемайки стабилна форма. Предположението, че земният принцип е в кубичността, прави подобна идея съвсем нагледна, макар и по по-друг начин. Освен че могат да изпълват плътно, без промеждутъци, пространството, кубовете, дори само струпани, изграждат една маса която изглежда доста стабилно. Онагледяването, разбира се, предполага обичайните условия, при които е познато поведението на веществото - триене, тежест и пр.
Алхимическите идеи за фиксиране на живака датират от много по-късни времена. При това средновековната дисциплина първоначално е аристотелианска, дошла през арабски източници. В учените среди логиката е на особена почит, а Платоновата система, с липсата на симетрия между четирите елемента, дори не изглежда логично. Доста скоро в обръщение обаче влизат редица трактати, които се определят, поне по заглавие, като 'Платонови' – известни са няколко различни Liber Platonis<4>. Къде и колко платонизъм има преди ренесанса е трудно да се реши, още повече когато латинският свят познава само началото на Тимей; преводът, останал от Халцидий, свършва точно преди изложението на геометричните спекулации, които стават достъпни едва с преводите на Фичино. Но тогава Ренесансът се оказва нещо като информационен потоп и всеки плува, доколкото може, като намира връзки и обяснения, според способностите си. Йохан Тритемий, един от типичните ренасансови многознайковци, нарича алхимията «астрономия инфериор». Кеплер по нататък използва петте тела за да обясни структурата на слънчевата система. Когато се разбира, че и Земята е планета, пространственото поделяне горе/ долу губи актуалност като обяснителен принцип.
Отличието на Платоновата система може би не е точно това, което бие на очи. Действително, ако чрез две последователни дихотомии се генерират 4 елемента в една система, то оставането при три обикновено издава, че, приложена към един от първите два, по-следващата дихотомия не е смислена. Така ако се предположи, че универсумът на Платон първоначално - и логично - е разделен на непроменлива и променлива част, то в първата ще са додекаедърът и кубът, а във втората – останалите форми. Додекаедърът е напълно непроменлив и неразложим<5>, докато кубът все пак се разлага на правоъгълни триъгълници - това е случаят с лавата, земята под временното действие на огъня. В променливия дял са делтаедрите, именно те се превръщат от една форма в друга, едни загиват, за да се породят други. Това, че те са от три разновидности, в Тимей остава просто като факт <6>. Платон принцино отхвърля подялбата горе/долу - в един сферично симетричен свят, както той изтъква, те наистина нямат смисъл (62c), за разлика от подялбата център/периферия. Тогава неговата вселена се очертава така: при центъра - земният принцип, кубовете, променящи се, но самотъждествено; около него - взаимопревръщащите се делтаедри и още по-нататък - всеобхватната периферия, мястото на додекъедъра, удържащ едно динамично постоянство, самят той напълно непроменлив.
Интерпретативната изобретателност идва след приемането на странния факт, че се търси някаква аналогия между системите на петте тела и на четирите елементи, макар да е очевидно, че корелирането им едно-към-едно е невъзможно, а двете прости решения, с премехване или добавяне, сякаш са еднакво неудовлетворителни<7>. Историцизмът може да конструира прост отговор – примерно, че Платон е получил на готово идеята и се е опитвал да я оправдае, независимо дали в първоначалната й формулиравка са били включвани имало само четири или всички пет тела.
Доказателството, че освен известните пет еднообразни изпъкнали многостени – такава е по-строгата експликация на прилагателното ‘платонови’<9> – други няма, не е прекалено сложно. То е канонизирано като Финал на Евклидовите Елементи и в това, отчитайки избора на заглавието, може да има умисъл.
Петте платонови тела, както в един момент е било установено, имат още едно интересно свойство: ако се изберат точките в центровете на стените на някое от тях, при свързването им се очертава пак платоново тяло. Този вид превръщаемост обаче е твърде ограничен, доколкото се получават две дуални двойки и остава тетраедърът, който е дуален на себе си. Безспорно обаче тази структурираност напомня идеята, че четирите елемента имат обратни, а петият – не.
Отграничаването на петте ‘платонови’ тела като клас също не е така непосредствено: кубоктаедърът, въпреки варварското си име, би могъл съвсем пълноправно да стои между четирите тела, приети за елементите. Хибрид между куб и октаедър, той се схваща може би най-лесно като изрязване на върховете на куб до средата на ръбовете. Не е трудно да се съобрази и по-нататък, че същата операция приложена към окатедъра дава същото тяло. Освен че тази перспектива изглежда алхимично, според едно свидетелство Платон е бил запознат и с тази конструкция<10>. Трите архимедови тела, стоящи резонно между куба и октаедъра, загатват за трудно обозрими усложнения, които заплашват да погълнат простоватият свят. При нестрогите аргументи, в които тече дискурсът на Тимей, с малко въобръжение и без никакво насилие всичко би могло да се окаже съвсем друго.


+ a different english version.pdf here


Бележки

<1> Вж Аристотел За пораждането и загиването (330b)
<2> Авъл Гелий предава, че Тимон (Флионтски) обиждал Платон твърдейки, че бил платил скъпо за някаква питагорейска книжка, от която преписвал за своя Тимей (Атически Нощи III.17). Почти сигурно авторът й ще е бил Филолай, но пък не е сигурно дали визираният е Платон, а не неговият племенник, Спевсип, който оглавил Академията. В Аритметически теологумени, съчинението с неизяснено авторство, се споменава именно за Спевсип, че “съставил елегантна книжка от питагорейски писания, които били особено ценени тогава, и особено от тези на Филолай; озаглавил я За питагорейските числа: в първата половина изложил изящно простите числа, многоъгълните и всички видове плоски числа, обемните и петте вида фигури, които са са приписани на елементите във вселената (За декадата). Аеций предава сведенията за Питагор, дошли през филолай: «за петте вида твърди тела, които се наричат също 'математически', от куба, който е квадратно тяло със шест стени, е направена земята; от пирамидата – огъня; от тялото с осем стени – въздуха, от искосаедъра, който е с 20 стени – водата и от додекаедъра, който е тялтот с 12 стени, върховната сфера ба вселената. Платон дори в това мнение следва Питагор» (За мненията на философите, кн. II гл.6.3).
<3> В Тимей (58d) Платон споменава 'етер'/ефир, «който е най-прозрачният въздух» – с което ще го определи и като октаедър.
<4> Singer D. W., Alchemical treatises bearing the name of Plato, Ambix (1946)p. 115
<5> По-късни коментатори са спекулирали как петоъгълниците са изградени от правоъгълни триъгълници: Alcinous, The Handbook of Platonism (ed. Dillon, J. M., Oxford University Press, 1995) c11; Plutarch, The Morals: Platоnic Questions V, (vol. 5 1878); De defectu oraculorum, c33, 428A; вж. Heath G., History of Greek Mathematics, Oxford 1921, vol.1, p. 296. В този спекулативен дух би могло да се предложи, че те се състоят от по пет двойки триъгълници, чиито ъгли са 5:3:2 Така те ще са в логичната подредба 2:1:1, 3:2:1, 5:3:2, известна като редицата на фибоначи; Плутарх напомня за топката от 12 части, а така додекаедърът е упоменат и във Федон (110В), диалог който мимоходом споменава името на Филолай
<6> При все че сигурно може да бъде измислено по-нататъшното логическо структуриране до три, едно градиране повече/по-малко вече генерира от стандарта, нулата, две отклонения; вж също Аристотел, цит. съч. 330b15
<7> Една странична хипотеза предлага, че пасажът 55C–D за ‘петте свята’, които се оказват един, имплицира комбинаторно изброяване на групираните по четири пет тела: само едно се оказва удачно, вж. Paparazzo E. (2011), Why Five Worlds? Plato's Timaeus 55C–D, Apeiron. Vol.44, Iss. 2, р. 147–62
<8> Проницателно е наблюдението на Котрц, че додекаедърът е космос, защото от двадесетте му върха лесно се отделят осем (20-6х2), които да оформат куб, и от тях 4, които да задават тетраедър т.е. ходът петоъгълник, квадрат, равностранен триъгълник (а превръщанията от разложен тетраедър именно бяха описани); Kotrc R., The Dodecahedron in Plato’s Timaeus, Rheinisches Museum fur Philologie. n.s.: 124:3/4 (1981) 212
<9> Исторически находки недвусмислено свидетелстват, че петте правилни тела са известни дълго преди класическите цивилизции, вж. Lloyd D. R, How old are the Platonic Solids?, J. of the British Society for the History of Mathematics, 27:3, (2012), 131-140. Отеделянето им като обособен клас е несъмнено гръцко постижение, но остава неясно какви други интересни многостени (архимедови, каталанови, звездообразн и пр.) са известни по това време.
<10> Хийт споменава за това като мнение на Архимед предадено от Херон, вж. Heath G., History of Greek Mathematics, Oxford 1921, vol.1, p. 295. Ако отрязването е също така неприемливо както слепването, нищо не пречи кубоктаедърът да се опише като тялото, породено от срещането във всеки негов връх на два квадрата и един равностранен триъгълник.

[+/-] Show Full Post...

понеделник, 27 май 2013 г.

В началото и по начало

Пиер д'Аи (1350-1420) е известен най-вече с това, че "вдъхновил" Колумб за неговото откривателско пътуване и, също, че "предсказал" френската революция. Подобни "факти" при по внимателно вглеждане обаче се оказват артефакти, ако ли не изцяло спорни интерпретации. Като добре запознат с пространството и времето, д'Аи е автор и на една figura celi tempore principii mundi / 'картина на небето в началото на света' - преполагаем "хороскоп на света". Да се разбере, какво да очаква светът или поне дали за неговото явяване е избран най-подходящият миг, са опити, които се натъкват на неочаквана трудност. Във фигурата, която д'Аи представя, Меркурий се оказва там, където никой астроном не го е виждал, на 56 градуса от Слънцето...
Измислянето на някое простичко обяснение, примерно, грешка на преписвач или невежество на автора, разбира се не е трудно, а и тогава тежестта за оборването му пада върху опонентите. Все пак преположението за лапсус при преписването на необичайни символи е спорно: непривичното предизвиква вниманието, също колкото и го отклонява. Така или иначе, същото разположение се открива на поне три различни копия[1], което най-малкото връща грешката близо към началото, сиреч автора. Д'Аи обаче, рядкост за времето си, е преглеждал и пазил своите ръкописи, което навежда към идеята за умисъл ... и невежество, макар че по-милостиво би могло да се говори за "объркване". Действително, между хороскоп и thema mundi, както и теория за екзалтациите има разлики, което ще рече и поле за обърквания на непосветения.

Няколко години по-късно, връщайки се към разглежданията, в чийто контекст се появила фигурата д'Аи предлага една "alia figura" / друга картина на небето в началото на света. В нея достатъчно недвусмилено се разпознава едно графично – образно- представяне на екзалтациите, такива каквито арабската астрологията традиционно ги предава[2]. При тях на Меркурий е отредено място в средата на Дева, докато Слънцето е в средата на Овен: това са някакви особени точки, в които атрибутите на планетите 'се екзалтират' - стига те да са там, което не се случва едновременно за всички. Помъдрелият кардинал обаче възпроизвежда схемата, като този път премества Меркурий в правдоподобна близост до Слънцето. Сравняването на по-ранната и 'другата' фигура, както и на списъка с екзалтации показва, че още първия път кардиналът е преписал правилните числа за всяка от планетите, които е размествал сякаш по свое усмотрение.

Идеята за thema mundi е популярна още в римско време, намира се у Матерн и, най-вече, Макробий[3]: стройно графично представяне на седемте планети в един полукръг, всяка в средата на следващите се по ред знаци. Избраната част от кръга е нощната, под хоризонта, като, започвайки с асцендента в средaта на Рак, се изреждат Луна, Слънце, Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Строго симетричната схема е нереална, тъй като разстоянието Слънце - Меркурий пак е малко над допустимото (27.8), но също, и по-осезаемо, това между Слънцето и Венера. Единствено Меркурий обаче се оказва там, където се преполага, че се случва неговото екзалтиране.

Средновековието сякаш се колебае между разбирането на тема мунди като хороскоп[4] и убеждението, че в 'началото' - което то собствено разбира и като «раждане» - планети са на най-удачните места, сиреч в екзалтациите. Изкуствоведите посочват примери за такива астрономически невъзможни конфигурации, изобразяващи възгледи, как нещата стоят по начало или в началото [5]. Видимо доминиращата идея, е че истинското място на Слънцето ще да е в Овен, който е в средата на небето, а всичко останало е както дойде. Собствено християнската митология е сгъстена към пролетното равноденствие, така че, понятно е и началото на света да е там; Лъвът и без това не е приятел на християните, така че преместване на Слънцето в схема, която представя силите, а не нещата,въобще не е проблем.

Самите астролози при липса на надеждни дати практикуват т.н. ректифициране – изправяне на времето. Така, когато Варон се бил допитал до своя познат Тарутий за хороскопа на Рим, получил експертното му мнение, че началото на Рим стои близо до есенното равноденствие - адекватното разположение на планетите съответствало на датите 3-5 октомври 754 пр.н.е. По-късни автори, достоверно осведомени, че събитието се случило през пролетта, с лекота записват Слънцето в Овен вместо Везна[6] - и ректифицираният хороскоп става чиста фикция. На този фон, нелепата конструкция, предложена от Кардинал д'Аи, започва да изглежда сякаш съвсем порядъчно.

Бележки
Трудовeте Пиер д'Аи не се радват на издателски интерес и съответно писаното за него не е прекалено много; практически всичко от обсъжданото може да се намери в книгата на Laura A. Smoller, History, Prophecy, and the Stars: The Christian Astrology of Pierre D'Ailly, 1350-1420. Princeton University Press (Princeton, NJ; 1994)
[1] Vigintiloquium de concordia astronomice veritatis cum theologia, Venice, Erhardus Ratdolt, 1490 [ Warburg, FAH 1620] (p27);. Tractatus de concordia astronomice veritatis cum theologia, Nancy: Bibl. municip., inc.59; Vaisse D., Un traité d’astrologie écrit à Toul en 1414 : le Tractatus de concordantia theologie et astronomie de Pierre d’Ailly », Études touloises, n° 95; Tractatus de imagine mundi et varia ejusdem auctoris et Joannis Gersonis, Louvain, от който е и фигурата възпроизведена в Smoller p. 67.
[2] Alchabitius, Libellus isagogicus Abdilazi, (1512). "Alchabitius cum commento noviter impresso In Johannes Hispalensis Opera; също Albiruni, The Book of Instruction in the Elements of the Art of Astrology, ch.443 Exaltation and fall of the planets, London: Luzac & Co. 1934.
[3] Maternus, Matheseos libri octo, III.1; Macrobius, коментар към Somnium scipionis, кн 1. гл 21
[4] 'тема' е това, което ма'тема'тиците правят.
[5] Lippincott K., Giovanni di Paolo's 'Creation of the World' and the Tradition of the 'Thema Mundi' in Late Medieval and Renaissance Art, Burlington Magazine 132 (July 1990) Number 1048, p.460
[6] Grafton A. and Swerdlow N., Technical chronology and astrological history in Varro, Censorinus and others, Classical Quarterly, NS 35 (1985): 454-65.

[+/-] Show Full Post...

четвъртък, 25 април 2013 г.

Интерференции


От кръглите годишнини, споменати в предходния, януарски, пост като че ли само тази на Камю реално набира видимост[1]. Дотам, че заплашва изцяло да затъмни една друга - на Клод Симон, също роден в 1913, също нобелист, и също някакси много френски. Интересът към Клод Симон обаче клони към нула, докато Камю е лесно разбираем и за следващите поколения[2]. Вместо чисто статистическа близост, по-занимателно може би е, да се издири някаква 'субстанциална връзка', примерно, че подбиването на Сартър е част от днешната стратегия в извисяването на Камю[3], Сартър, който се е впечтлявал от Фокнър, моделът на Симон. Подхваната така скучновата годишнина на Камю може да бъде възел, извеждащ към Дидро и другите вече поменавани. Камю, разбира се, е чел Дидро и един американски любител дори е посветил на това статия, само че не стига отвъд отбелязването на някакви 'прилики' между Падането и Племеника на Рамо[4]. За този роман (пък и въобще) Камю несъмнено се вдъхновява от Достоевски, у когото се откриват далеч по-отчетливи следи от Дидро (обаче пътят нататък е на руски[5]). A пък книгата на Рене Жирар, друг рожденник, е Критика от подземието и едно от ранните му есета там е за Падането - колко по-високо е то от Чужденецът. За него Жирар елегантно казва "започва като Господин Тест и завършва като Чатъртон"[6]...
Сигурно и Игълтън може да бъде намесен в тази компания, но пък защо да не считаме, че Симон достойно го е отместил. Разбира се, той споменава Камю, не веднъж, но не личи да е бил реално впечатлен: като млад е имал друга нагласа, а на стари години, когато съчинява книжлета като "Смисълът на Живота"[7], упоменаването на "абсурда" е в дистанцията на постмодернизма. С цялата възможна сериозност на тази тема още през 1971г. е поведен Симпозиум на АФА, където Томас Нейджъл е прочел своя доклад "Абсурдът"[8], чийто ироничен тон обаче изглежда е изпреварил времето.

Бележки
[1] в български периодични издания от началото на годината, и след Литературен Вестник, списанията Съвременник, , Факел, Следва;
[2]като куриоз може да се отбележи, че Фредерик Джеймсън е писал за Симон, Jameson F., (1991) Reading and the Division of Labor, in Postmodernism, or, The Cultural Logic of Late Capitalism, Durham: Duke UP, p.131; все пак има асоциация читатели на Симон, двуезична, а за Камю на разните езици, английски,или френски;
[3] нашумелият пример е Мишел Онфре, чиято книга се радва на присъствие из мрежата (Onfray M., L'ordre libertaire: la vie philosophique d'Albert Camus, Paris: Flammarion, 2012
[4]Stolbach R., The Fall and Diderot’s Rameau’s Nephew, Journal of Camus Studies (2011), 1, p. 175
[5]...no comments
[6] Girard R., Critique dans un souterrain, Lausanne: L'age de l'homme (1976); Girard R., Camus's Stranger Retried, PMLA, Vol. 79, No. 5 (Dec., 1964), pp. 519-33: "L'Etranger begins like Monsieur Teste and it ends like Chatterton" (p527);[Jstor]
[7] Eagleton T/, The meaning of life, Oxford UP Inc., New York, 2007 (p101)
[8]Nagel T., The Absurd, J. of Philosophy, v. 60 (1971) Iss.20, pp. 716-27 [pdf] (The meaning of life, APA Symposium, Dec. 29, 1971)

[+/-] Show Full Post...

събота, 19 януари 2013 г.

2013

След като Светът пропусна удобния момент да свърши по един уж-закон(омер)ен начин, сега се отваря перспективата за някакъв неясен брой години нелепости и шум. Като начало и при липса на друго, 2013 пpедлага неизчерпващата се възможност за отбелязване на разни годишнини - примерно: 100 от рождението на Камю, 300 за Дидро, 90 за Рене Жирар, 70 за Тери Игълтън и тук всеки скучаещ може да добавя още и още.


Туберкулозата и театъра са две от нещата, които донякъде тайно сближават Албер Камю и Ролан Барт. Разбира се има и много по-очевидни - като начало: съпротивата срещу прилагателното; в един свят в който рекламата и/или пропагандата започнват да добиват измеренията на натрапчивост, изобличаването думите, валоризиращи скрито или открито, е очевиден ход. Сблъсъкът между двамата обаче се оказва поскоро политически, отколкото идеологически; по-нататък Барт ще стигне до ницщеанското прозрение, че езикът е неизбежно метафоричен, ще каже нещо и за фашистката му природа, след което ще се оттегли между снимките и катинките, до момента, в който една кола.... След като се изпокара с интелектуалната левица[1], Камю ще запази единствено близостта си с анархистите[2] и ще се отдаде на писaтелство. А и то видимо ще му се отдаде, доколкото сега е ясно, че интертекстуалността се проявява в интересни форми при автор, който може би има своите комплекси. Изрезката от вестник, която Чужденецът чете и препрочита, става по-късно цяла пиеса за Недоразумението. Но от някъде Камю изглежда е чул за писаното от Карол-Хуберт Ростворовски, дори и за това, че писал пиеса за Калигула. Междувременно кореспондира с Франсис Понж и може би несъзнателно гради образ за писателя, срещащ непреодолими спънки за своето писане и които, в негово отлагане, писмено обяснява. Може би така Жозеф Гран[3] се появява в Чумата и несъмнено е литературен герой от калибъра на Пиер Менар, при все че не завоюва слава като неговата - напротив, сякаш, всички го забравят. Падането е разбира се върхът, фиксиран преждевременно, добре известно е, от една кола. А там следите на Бодлер и Бийте бедните има с какво да занимават по-взискателните читатели[4] - на текстове, не на романи.

Дидро е досадник, доказано е - щом Гьоте ентусизирано го превжда и Хегел го цитира, като че ли го знае наизуст[5]. В терминологията на Барт той е пишещ, не писател; а пишещият винаги пише нещо - Писмо върху слепите, което Дерида ще упоменава в кураторския текст към своята изложба в лувъра "Слепите в живопистта"[6], а оттам към Брьогел и неговата картина, за която пък Герт Хофман е написал роман или към мита за Персей и съзвездието, в което е Алгол и древноегипетските хемерологии, за които сякаш звездата е важна[7]. Или статия за Енциклопедията, примерно, и така превежда Лайбниц обратно на френски от латинския, в който немските ученици на Волф старателно го били превели. За 300 години куриозните случките са се нароили и дори покрай Дидро може да изкочи нещо нещо забавно...

Преди около 40 години Рене Жирар е бил оригинален и интриговащ автор, поне такова беше все още впечатлението у нас десетина години по-късно[8]. Когато дефицитът от информация бе преодолян, нещата вече изглеждаха доста по-различно: някаква леко маниакална обсесия, приобщена към християнските фундаменталистики - от което всеки разумен човек ще избяга, надалеч. Сега Жирар става на 90 години, вече е безсмъртен и доста неинтересен. За разтуха остава да се четат писанията на неговия първи докторант Ерик Ганс, с когото, както се разбира, той имал сериозни несъгласия - все пак.

A Тери Игълтън, който също успяваше да занимава четяща публика, понякога с идеи, понякога с фрази, напоследък пък се присеща за католическото си детство - тема, с която вероятно ще го забравим съвсем.

И ако някому беше по-интересно, тук можеше да има нещо[9] за снимките-картинки на Джеф Уол...

Бeлежки
[1]Лансон Ф., Чумата да го тръшне, Литературен Вестник, #2/2013
[2]Magnone F., Albert Camus, compagnon de doute (Dazibaoueb)
[3]Onfray M., L'Ordre libertaire, la vie philosophique d'Albert Camus (Paris: Flammarion, 2012 (595 p.))
[4]Ellison D., Camus and the Rhetoric of Dizziness: "La Chute", Contemporary Literature Vol. 24, No. 3 (Autumn, 1983), pp. 322-348 Jstor
[5]Хегел Г., Феноменология на духа, София: Н.и.И, 1969, сc.437, 464, 484..
[6]Derrida J.,Memoirs.html of the Blind
[7]Jetsu L. et al, "Did the ancient egyptians record the period of the eclipsing binary Algol - the Raging one?" arxiv.org
[8]Жирар Р., Насилието и свещеното (1972), гл.10
[9]DeBolle L.,Jeff Wall and the Poetic Picture:, Rhizomes, Issue#23/3012

[+/-] Show Full Post...