събота, 3 април 2010 г.

Отвъд Романа и Историята

2666 или 5 в 1



Романът на Роберто Боланьо е сякаш опит закономерният провал да се превърне в изненадващ успех - сещаме се за Cloud Atlas на Дейвид Мичел или Against the Day на Томас Пинчон - същият маниер останките от 4-5 незвършени проекта да бъдат преподнесени като едно голямо нещо, надежда сякаш, че количеството ще компенсира липсата на други достойнства. Това рециклиране на останките, което някои вече практикуват приживе, в неговия случай е по-традиционално, доколкото той не е доживял да види издаденото. В близо хилядата страници движението е единствено по силата на “има още” и е трудно да се посочат онези, които биха задържали вниманието. С носталгия по произхода остава да го наречем ‘схематически реализъм’ или нещо подобно и да забравим шума около Боланьо като новатор и изобретател.


Метаисторикът

„Метаисторията” на Хейдън Уайт носи едно впечатляващо послание: състоятелни са само четири типа философии на историята и това са също и типовете история, които образцовите историци могат да пишат. Начинания извън техните начертания са обречени на вътрешна противоречивост. Леви-Строс вече е формулирал културния контраст между инженера и битовия майстор, bricoleur-a - единият планира от нула, другият се оглежда какво има под ръка и може да използва повторно – остатъците, с които един Хейдън Уайт се разпорежда, са порядъчно много: реторика, история на идеите, политическа философия и какво ли не.


Верен на структуралистката идея, той изхожда от бинарни опозиции, но незабавно вмества между тях и двойка преходни елементи, така че всичко се оказва разположено в тетради. Така четири главни модалности на ‘префигуриране’ предопределят онова, което историкът или философът ще реши да представи. Репрезентация, редукция, интеграция и негация - това е наборът операции, които структурират техните словесни конструкции. Уайт предпочита да ги обозначава с имената им от реториката, четири тропи, за които след Рамус се счита, че покриват изцяло възможностите на всеки текст: метафора, метонимия, синекдоха и ирония. В по-ново врме те са възприети и от Вико, един от безспорните идеолози на глобалната истори/ографи/я. Структуралистите от 20в., и по-специално Якобсон или Леви Строс, обикновено залагат на двойката метафора/ метонимия, които да презентират дискурсивно син/диа-хрония. Но собствено предмет на Уайт е готовата съвкупност от историографски текстове, за чието характеризиране репрезентация и негация са не достатъчни и между тях сякаш се явяват опосредяващите степени на първоначална интеграция и последваща редукция.
Уайт счита и че в добре известната мито-историческа схема на Вико към трите епохи богове-герои-хора следва да се добавя последващият стадий на разпадане, когато става завръщането 'ricorso'. Същата четиритактова последователност той приема, че е била изявена и от Фуко в Думите и нещатa, където средновековната епистема е била метафорична, класическата - метонимична, 19в. - редукционистки и съвременността - иронична. Още веднъж тази последователност, по- скоро загатната отколкото очертана, той вижда и в историографията на 18в. Би могъл да я открие и в еволюцията на утопиите описана от Манхайм, с приемането, че това са анти-истории идващи съответно в обратен ред, но и това, че те са точно четири типа, е нещо достатъчно, та да се отбележи. С ‘века на историята’ обаче видимо е настъпил нов режим: възможностите вече се реализират като съсъществуване, а не в последователност.
Уайт изхожда от тривиалната констатация, че за професионалиста- историк хрониката не е история: за да стане такава, тя следва да се структурира, трансформация, която има няколко аспекта: да се обособи в разпознаваем тип повествование, което да бъде аргументирано по съответен начин и така да се изтъкне някакъв морал или идеология. Брикольорът намира готови типовете повествования у Нортроп Фрай, аргументациите - у Стивън Пепер, идеологиите – у Карл Манхайм. Архетипичните жанрове според Анатомията на Фрай са комедия, драма, трагедия и сатира, добре координирани с водещите тропи. От Пепър, изоставяйки две форми на неадекватност /анимизъм и мистицзъм/, Уайт добива четирите вида аргументиране формизъм, механицизъм, органицизъм и контекстуализъм. Идеологиите на Карл Манхайм също се налага да бъдат леко модифицирани, с прекръстване на фашизма и амалгамиране на бюрoкратизъм и историцизъм, и да се получат четири – консерватизъм либерализъм, анархизъм и радикализъм – така че да се вписват в схемата.
Би могло да се предположи, че тези тетрадите от така различни източници произволно могат да бъдат комбинирани, давайки 4х4х4 вида историчностни, ала “избирателни сродства” оправдават факта, че само четири от тях са образцови и всички останали страдат от недостатъци. На демонстрация как четирима историка и още толкова философа/на историята/ реализират тези идеални типове е посветена основната - емпирична - част от текста; веднъж Мишле, Токвил, Ранке и Буркхардт, и още Ницше, Маркс, Хегел, и Кроче се разпределят в предопределените им места.
Подзаглавието на книгата е “Историческото въображение в Европа от 19в.” и вглеждането в него би могло, както е правено, да тушира донякъде (методо)логическите слабости: един етимологизиращ прочит на ключовата дума въображение я връща към действието въ-образяване, което би бил реалният предмет на изследването. Тогава и позоваването на “избирателни сродства” бива натурализирано като се приеме, че многообразието на абстрактната комбинаторика е някакси подложено на психологическо ограничаване. Сам Уайт загатва за това едва в последните страници на книгата, споменавайки за четири възможни типа мислители/лене, но което рискува, било като темпераменти било като юнгиански тип, да дискредитира начинанието, макар и по друг начин.




още на български език:
Уайт Х., Метаисторията (въведение), Език и Литература, 1997, кн. 1-2, с.5-54
Колева А., (2005) Реторика на историописа, София:Стигмати, с.36-77

[+/-] Show Full Post...