вторник, 22 декември 2009 г.

Краят на Нулите

Умберто Еко подхвана удобната тема за Безкрайността на списъците и, ето, The Guardian, The Times, The Telegraph, всички предложиха свои списъци на книгите, които са белязали отиващата си декада, епохата на нулите...
Френският Figaro пък се е допитал до своите читатели: какво да запомним от началото на този 21-и век? и публикува куп списъци - романи, филми, пиеси и тн и тн...

Който има търпение - да разлисти и да устaнови скандалните липси...












[+/-] Show Full Post...

събота, 12 декември 2009 г.

Тулмин, Решер...

Стивън Тулмин (1922-2009) остава като един от малкото британски философи добили широка известност след втората световна война. Неговата ранна книга The Uses of Argument (1958) днес е станала класика за теорията на аргументирането. Славата му идва най-вече през седемдесетте години, когато той се занимава с философия на науката и предлага свой модел за описание/разбиране на научното развитие в Human Understanding: The Collective Use and Evolution of Concepts (1972); който доби някаква известност и у нас чрез превода на руски. Своевременно на български бяха преведени последните му две книги Космополис (1990) и Завръщане към разума (2001), но те сякаш остават далеч от онова, с което Тулмин се утвърдил като значимо име във философията от края на ХХв. А загадката, какво той е извлякал от ученето при Витгенщайн, се задълбочава.

Неузнаваемост от Никълас Решер (р. 1928) е малка книжка, стотина страници с едър шрифт. В тях обаче е изложена теория, чийто потенциал тепърва ще се изяснява[1]. Всички, дори само бегло, сме запознати с някаква "формална логика" и едва ли има някой, който да не се е сблъсквал с нейната неадекватност. Тя не успява да се справи с най-тривиалните житейски ситуации, онези в които с пренебрежение и лекота описваме "голямо и малко", "няколко", "доста" или "много", и прочие приблизителности. Парадигматичната форма на този вид съждения за формално-логическия подход е 'соритът': две-три зрънца пясък не са купчина, и прибавянето на още едно не прави купчина - разсъждавайки все така, следва да признаем, че никога няма да се получи купчина.
Известни са множество сходни и подобни конструкции, но логическият парадокс се оказва отстраним само с цената на неправдоподобност или пък привличането на нестандартни средства: многозначни, размити или лакунарни логики. Решер предлага едно оригинално решение: скитащи/vagrant предикати; така стандартната логика е спасена, макар с въвеждането на едно екзотично разбиране...
От фреге насетне престава да е парадоксална идеята, че има обстоятелства когато (пре)именoването влияе върху информативността и респ. истинността на съжденията. Разграничаването на Sinn und Bedeutung позволява да се разбере какво откритие е, че 'Веспер е Фосфор' или какво стои под античния парадокс/софизъм за 'покрития'[2]. 'Референциалната непрозрачност' е онова, с което се описва провалянето на синонимията. Скитащите предикати са от същия непрозрачен тип макар и още малко по-особени.
Оригиналната идея е, че категориалният апарат на мисленето/познанието понякога осуетява неговото конкретизиране: има никому неизвестни факти, но за тях не може да бъде даван пример -'някое число, което никога не е било упоменавано' или 'въпрос, който не е формулиран'. Ако помислим за потенциалната безкрайност, така като математици/логици я разбират, това изглежда познато - премахната е само даващата наглед наредба. Като предлага на такова предициране да се гледа като на 'скитащо' (vagrant) Решер посочва, че определяща за него е невъзможността то да се конкретизира, описанието да се замества с пример. Така е и в случаите, описвани приблизително или наричани 'смътни' (vague): за използваните при тях предикати има граница на приложимост, но тя не подлежи на специфициране. Известно е, че има число, което да задава броя песъчинки достатъчни за купчина, но то не подлежи на конкретизация.
Ситуацията, макар описвана различно, напомня за съвременната (микро)физика, но сякаш е била предугадена по-рано: "конфитюр утре и конфитюр вчера, но никога конфитюр днес" констатира Алиса [3].


[1]‘I had hoped my department would hire somebody in the history of philosophy,’ my friend lamented, ‘but my colleagues decided that we needed somebody who was contributing to the literature on vagueness.’
‘The literature on what?’ I asked.
‘Dick,’ he replied, exasperated, ‘you’re really out of it. You don’t realise: vagueness is huge.’ Rorty R., LRB
[2]egkekalummenos, коментиран след Евбулид
[3] 'The rule is, jam to-morrow and jam yesterday - but never jam to-day.'
'It must come sometimes to "jam to-day,"' Alice objected.
'No, it can't,' said the Queen.
Carroll L., Through the Looking Glass and What Alice Found There (1871), chap. 5.

И още:
Shapin S., on Toulmin's Return to Reason in LRB
Лозев А., за Плурализма на Решер в ЛВ

[+/-] Show Full Post...