неделя, 25 май 2008 г.

Парчета от Провала

Парчета от Провала

“Аз пиша винаги само фрагменти, но разбиращият ще открие в тях завършена картина на света.” Дали този реторически гамбит ще бъде приет, зависи от отношението на анонимния адресат към отправителя – в случая, небезизвестния Лудвиг Витгенщайн. Едно обещание гарнирано с (условен) комплимент идва да преодолее обичайното недоверие към фрагментарното – характерна форма на незавършеното. А издаваните посмъртно текстове освен това са лишени от непосредствена легитимация чрез своя Автор и на трети лица се пада да изтъкват обстоятелства, намерения и прочие, с което да се компенсира загубата на авторитет. “Синята Книга” и “Кафявата Книга” са белязяни именно с тези стигмати на неокончателното. Те съдържат авторизирани записки на лекции, от които Витгенщайн изготвя няколко екземпляра, но официално са издадени няколко години след неговата смърт (1951). Известно е, че приживе той не публикува практически нищо след своя “Логико-философски Трактат” (1921) и в ръкописното му наследство остават десетина хиляди страници, изпълнени с кратки бележки, които той е писал, пре(на)писвал, пренареждал, променял и прередактирал. Колекции от тях, съставяни въз основа на различни принципи излизат като отделни книги и днес на негово име се водят двайсетина заглавия. Но доколкото той не е стигнал до никакви окончателни идеи, повторенията и вариантите с различни нюанси и акценти далеч надхвърлят обичайното за издателската практика. В краткия предговор към изданието Ръш Рийз, като експерт и издател, изтъква различия, които непредубеденият читател вероятно би пропуснал да забележи. Обаче онова, което тук най-вероятно ще го отегчи (и отблъсне), идва от самия подход на Витгенщайн – монотонното излагане на дълги поредици от еднотипни примери с реалистични описанията, изчистен от учени думи език и без обобщенията или абстракции. Стилът, напомнящ може би Кафка, прокарва внушение за нещо неизречимо – онази разлика, която според Витгенщайн позволява на езика да показва, а не само да казва.

В началото на трийсетте години, в своя “среден период”, когато диктува “Синята и Кафява книги”, Витгенщайн поддържа становището, че философията, по само себе си и како метод, е чисто дескриптивна. Това не само оправдава възприетия стил, но поражда и едно външно сходство с феноменологията, което към края на Кафявата книга е особено осезаемо. Мотивацията на Витгенщайн обаче е съвсем различна от хусерлианската: веднъж, че той се стреми да елиминира метаезик, рефлексия и прочие, които логически водят до регрес, но също и заради неговата концепция за семейните прилики. Противно на феноменологията, която във варирането търси (и намира) същностен инвариант, неговата цел е да покаже, че такова нещо няма: сродните случаи могат да преминават един в друг без при това в цялата серия да има (все)общ компонент. Поясняващият образ, който той използва, е, че “въжето е съставено от нишки, но то не получава здравината си от някаква, която да преминава през цялата му дължина”.

Фоновата традиция, срещу която се формират възгледите Витгенщайн, е един дифузен и несъзнателен платонизъм, който витае в централноевропейските философии и в концепциите за математика. Така, едно елементарно разбиране на Винтгенщайн като антиплатонист бързо намира потвърждение в почти всичко писано от него. Втората част на “Кафявата книга” особено лесно се поддава на подобен прочит. В хода на първите шест параграфа се дискредитира архаичната идея за абстрахирането, а следващите десет отхвърлят интендирането на празни разлики, - две мероприятия срещу стандартно конституиране на мними (платоновски) реалии. И едва в края на този дял се стига до известния лозунг за значението като употреба. Именно той е бил водещата тема в “Синята книга”, чийто замисъл сега лесно може да бъде реконструиран. В основата й лежи едно просто обръщане: думите нямат значение, което да направлява тяхната употреба, а употребата е самото им значение. Нужна е обаче известна ревизия на думата “употреба”, която Витгенщайн осъществява чрез идеята си за езиковите игри, чиито сходства отново ни връщат към семейните прилики (или въжето) – съвкупността от припокриващи се елементи без общо за всички съдържание. По този начин Витгенщайн съумява да се освободи не само от идеалните значения, но и от онова, което заплашва да превърне употребата в нещо като теория. Елиминирането на платонистки елементи върви успоредно и с подриването на схващанията за ментално.

Витгенщайн лесно е могъл да бъде разпознат като един Анти-Сократ, който постоянно пита, но сочи към разните неща, а не отвъд тях. и студентите му би трябвало да се договедят, че платоновата метафизика и цялата западна традиция се деконструират в досадните примери, с които ги занимава. Витгенщайн сякаш е започнал някаква нова езикова игра: “Философията, както ние употребяваме думата, е борба срещу магическото въздействие, което формите на изразяване упражняват върху нас”. По всичко личи, че тук “борба” не е метафора, “магическо въздейсвие” не е оценъчнно, а дескриптивно и недвусмислено се разграничват формите от съдържанието. Но все пак той се е въздържал да публикува своите прозрения и основанието на това решение е залог за интереса в техния прочит.

Лудвиг Витгенщайн, Синята книга и Кафявата книга, София, изд. Критика и Хуманизъм, 2006

[+/-] Show Full Post...

петък, 23 май 2008 г.

Химерите на Латур

Химерите на Латур

Хетерогенност изглежда е ключово понятие за книгата на Бруно Латур “Реасемблиране на Социалното”. Тя се открива още в самото заглавие: макар и на български, то звучи чуждо - неслучайно обиграните преводачи избягват струпването на чуждици. Авторът е французин, но е написал книгата си на английски, което подсказва и за допълнителни разногласия. Едно и много, хетерогенното е в самите възгледи, които Латур излага и се проследява в техния генезис и генеалогия. Черпейки от алтернативни течения на съвременната френска мисъл, той предлага нововъведения, които сякаш се опитват да обединяват несъвместимото. Екзотичният му опит със социологията на науката е изходната точка, а политиката е заявената му цел: френското издание на книгата носи заглавието “Да си сменим политиката – да правим социология”. Веберовият идеал за свободната от ценности (социална) наука сякаш остана в отминалата модерност, която днес изглежда учудвашо последователна в своя ход, докато разнородната съвременност е далеч по-неустойчива и непредсказуема.

Както морското свинче няма нищо общо нито с морето, нито със свинете, деецът-мрежа, централен концепт в книгата на Латур, съвсем не е някой, нито пък е мрежа. Според финалното определение той е “онова, което бива накарано да действа от обширна звездообразна паяжина от медиатори, втичаши и изтичащи от нея”(313). Авторът пледира, че не е виновен за несъотвествието между името и някакво понятие, от което той сам се е отказвал, преди окончателно да го възприеме. Théorie de lacteur-réseau е оригиналното име на това, което в англосаксонския свят се разпространява под акронима на actor-network theory и което по неведоми причини у нас се е превърнало в социология на дееца-мрежа. Разбира се, с напредване на четенето заместването на “теория” със “социология” става почти незабележимо, още повече когато е скрито в кода ”сдм”. Но когато научаваме, че “сдм е социология на превода”*1 за какво е ставало дума? В социологическата литература познатата френската дума acteur несъмнено може да бъде преведена с деец, ала какво се случва когато Латур обяснява, че “за да си възвърнем неговата множественост най-лесно е да реактивираме метафорите скрити в думата”? Всеки език и всеки професионален жаргон заимстват чужди думи, макар че ползите им винаги са обвързани с вреди. Как избираме между “обект” и “предмет” - и то особено когато става дума за вещ? Може разсеяно да сме чували за социалните процеси протичаши в съвременното общество, макар че на хартия това не изглежда така безпроблемно; разлика между “обществен” и “социален” сигурно е нужна за да разграничим “приобщаване” от “асоцииране” и за ред подобни тънкости нa прочита, от които у нас чуждите автори обикновено губят.

Остава и да отбележим, че réseau е network, който не е просто net, нито пък е web или както многократно на дълго и на широко Латур пояснява, - не субстанция, а структуриране. Така знаем и що е “мрежа”, което позволява да продължим по нататък с този “Увод в социологията на дееца-мрежа”.

С една проста формула Латур представя своето начинание когато заявява, че “ще бъде съвсем точно ако кажем, че д-м-теорията е наполовин Гарфинкел и наполовин Греймас”(84). Или по експлицитно: някаква комбинация от етнометодология и структурална семантика и по-общо - като съчетание от феноменология и структурализъм. Но фактически това са две алтернативи, които общоприето поделят полето на френската мисъл от изминалото столетие. Едва при неговия край те сякаш се обезсилват взаимно като се преплитат и сливат в нещо наречено поради липса на по-добро име “постструктурализъм” и добило известност най-вече като деконструкционизъм. Обръщайки се срещу течението Латур, се стреми да ревалоризира всичко онова, което презрително е обявено за “конструкт” - от където първоначално възниква известна конфузия: “неволно конструкционизъм стана синоним на своята противоположност, деконструкцията”. Но при една по-скромна и прагматична нагласа конструктите се ценят: не защото устояват на всяка критика, а защото непреднамерено възникват на мястото на липсващите основания, където вършат работа до намиране на по-добро. Разбирането на конструкторството естествено предполага и способност за разграждане на изграденото, така че още от първите страници на книгата самият Латур със завидна вещина се заема с деконструирането на “социалното”, демонстрирайки как неговата предполагаема природа е хем субстанциална, хем функционална. И вероятно за да няма съмнения по въпроса, експлицитно го обявява за “фармакон”(282): полезен за теорията в малки дози и пагубен в прекомерни. Полемика с карикатурния образ на една стандартна социология, красноречиво наричана “социология на социалното”, е прийомът, чрез който се легитимира новият проект.

За утвърждаването на очевидния оксиморон ‘деец-мрежа’ е нужна не малко реторика, която Латур достатъчно умело развива. Признавайки например, че сам той не одобрява съединяването с едно тире на онова, което обикновено е в опозицията деец/система (agency/system) или микро/макро. За разлика от т.н. диалектика, която магически помирява всичко, класическият структурализъм се ограничава до разкриването на медиатори, в които са съчетани двойка несводими бинарни опозиции. Конструктивно обръщане на този подход се намира в предложението на Греймас: вместо да се заличават, опозициите се удвояват. Латур отива по-нататък и вместо вдигането на квадрат предлага неограничената им пролиферация. Това е и неговата генерална (хомеопатическа) стратегия: решенията да се търсят в умножаване на проблемите, като единствено някаква либерална феноменология ограничава безмерното им избуяване. От всевъзможните медиатори неговта теория отчита единствено онези, които се проявяват; те могат да бъдат проследени (с всички конотаци на думата “следа”). Така неясната онтология (Латур прибягва до тази дума; “онтология на дееца-ризом” е било предложено като име за неговата теория) чудесно съответствува с една теория на действието, която едва ли е по-ясна, но поне може де се рзюмира с кратката теза ”действието е дислоцирано”. Метафизическият модел, за който всичко това доста очевидно напомня е монадологията на Лайбниц, ала тя е упомената само косвено и е прeхвърлена на Габриел Тард, мислителя, когото Латур е избрал да възхвалява като алтернатива на иначе въздесъщия Дюркем. “Обобщавайки идеята за монадите на Лайбниц... проектът на Тард обръща връзката между микро и макро” пише одобрително той, макар в последна сметка да го отхъврля заради това, че “поддържа субстантивно, а не релативистко определение за социология” (29,341).

При тези нестандартни възгледи можe да се проумее провокативната постановка, че “не съществува общество, социална сфера, социални връзи, но съществуват преводи между медиатори, които могат да генерират проследими асоциации”(160). В контраста е очертана програмата за преодоляване на социологията на която Латур всячески противопоставя своята теория. Схемата, която той използва повтаря добре познатото противопоставяне на философия и наука. Социологията като наука е социология на нещо, което при обобщаване не е нищо друго освен обществото -една тавтология която езикът (раз)скрива. Тази критика в последна сметка опира до генералната подялба на света в категориите на социалното и природното. Възможните комбинации при сдвояването им очевидно са от два типа: еднородни и рзнородни. Ако чистата природност е причинност и чистата социалност - рефлексия, то нечистата релация съответсвува на онова, което се нарича наука. Така науките имат свой предмет, а социологията е собствено безпредметна . До това прозрение Латур е стигнал отдавна, чрез своя опит със социологията на науката. Нейната т.н. силна програма се опитва(ше) да покаже, че науката е от край до край социален конструкт, ала този опит се сблъсква с обективни и субективни възражения*2. Предметът на научните занимания се оказа неподатлив на социологическата редукция и, уповавйки се на това, самите учени възразиха. Ретроспективно се вижда, че опитът е бил обречен, доколкото социологията е черпела авторитет именно имитирайки останалите науки и така е налагала в обществото своя собствена митология. В края на книгата, след стотиците полемични страници, става ясно, че онова, което теорията на Латур оспорва, е нейното естество, а не ролята й в обществото. Тази дистикция обаче не е приложима за варианта й като критическа социология, която не се оставя да бъде оборвана отникакъв опит.

Доколкото е теория, и дори само увод в теоря, книгата не се опира на някакво разгърнато конкретно изследване, а предлага само илюстрирационни примери. Един от тях обаче заслужава повече внимание: обществото на бабуините, наблюдавано и описано от една изследователка, която е представена като “Гарфинкел на приматологията(285)”. Чрез непосредсвени взаимодействия, лице-в-лице, тези маймуни създават свои коалирания и йерархии, т.е. хоризонтални и вертикални структури, които действително представляват чиста социалност. За разлика от тях, в човешия свят отношенията и предметите са необратимо сплетени като обективират стаус, собственост и символизъм: игнорирането на материалността*3 Латур сравнява с игнорирането на пределната скорост в предрелативистката физика. Самата дистинкция между хора и предмети следва да мине на заден план, за да изпъкнат всички ефективни взаимовръзки, които образуват хетерогенна структура от преобразуващи се информация и вещество. ”Трудно е да се открие по голям контраст: имаме или общество или мрежа”(103) констатира авторът. Една ограничена социология на социалното “може да е отлично средство за изучване на бабуини, но не на хора”(105), докато неговата теория е ”ориентирана към обектите и предназначена за човеци, ориентирани към тях”(111) .

Обвиненията в технократски материализъм идват симетрично след тези за деконструкционистки нихилизъм. Несъмнено един въображаем модел на онова, което се нарича общество, е винаги в основата на действията, определяни като политически. Някаква “политическа сфера” отвъд материалният свят изглежда още по-неубедително и от социалната сфера, но двете са продукт на същата модерна идеология. “Казано направо, там където има общество, политиката е невъзможна”(356) заявява Латур, говорейки за онзи мит, граден само от социални съставки. В неговите възгледи властта се разкрива като разнородна смес от овеществени сили и заплахи: “механизмите на властта” се оказват не просто клише, а буквалистко описание. Разглобяването им и сглобяването на ново, ‘реасемблирането” е далечната цел на тази книга, която (се опитва да) предефинира социологията като “наука за живеенето заедно”.

*Бележки

1 “превод” противостои на “предаване”, както “медиатор” на “посредник” (които не са дублети, а двойката mediateur/intermediaire)

2 предметите могат на английски/френски да възразяват to object/objectеr, на немски да противостоят gegen-stand, а у нас могат най-много да станат обекти, за да са обективни

3 “ ‘материята’ е силно политизирана интерпретация на причиността” (114).

Латур Б., Реасемблиране на социалното. увод в социологията на дееца-мрежа, С., Изток-запад, 2007

[+/-] Show Full Post...